— Споделям желанието ти, но нали не искаш да правиш бифтек от доктор Солвиц?
— Бих се примирил и с бифтек от мороп.
— Престани. Твоят хумор продължава да не ми харесва, още повече при реалната опасност да не доживеем до вечерята.
След като всичко им се изясни напълно, Язон и Мета, без да изрекат и дума, си представиха съвсем осезаемо как тридесет и две тежки планетарни бомби едновременно се взривяват върху външната повърхност на астероида, превръщайки ги заедно с цялата тази андроидска лудница в едно огромно светещо кълбо, съставено предимно от зле свързани помежду си елементарни частици. Перспективата беше жалка — по този въпрос две мнения нямаше. Единственото, което можеха да правят, беше да гледат часовника си и да форсират двигателите на катерите. От това непрекъснато поглеждане към часовника, а може би и от нерви, изпитваха глад, но нямаха даже вода за пиене. Оставаше им само едно — да утоляват всичките си потребности с разговори и надежди.
По време на нелепото им „самопреследване“ Мета беше забелязала едно местенце върху светещия „покрив на света“, където облаците се кълбяха особено нагъсто. Язон от своя страна бе забелязал три такива сгъстявания. Трябваше да проверят всичките. Да не говорим за това, че зад тази маскировка на доктор Солвиц можеше да се крият не врати към Космоса, а нещо съвсем друго.
Така и излезе — зад облачните струпвания имаше огромни метални калпаци, подобни по-скоро на локатори или мощни предавателни антени. Защото замръзналата вода, която запълваше пространството над такъв радар от външната страна, не пречеше на сигнала.
А пътят от единия калпак до другия се оказа дълъг, тъй като близо до „горната повърхност“ бяха разположени множество непонятни приспособления и бързото движение покрай тях не беше възможно: те търсеха изход все пак и щеше да бъде съвсем неподходящо да налетят на някоя метална конструкция. Пак добре, че осветлението не се осигуряваше от мощни лампи, а от равномерното флуоресциращо покритие на всички повърхности.
И така, след два часа (непростимо дълго, като се има предвид, че до предполагаемия взрив оставаше денонощие!) те не успяха да открият мечтаната врата на това царство на инженерното безумие.
Гигантският портал, светещ по-силно от всичко останало, предназначен да пропуска пътнически, а може би и товарен звездолет, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.
Само дето напреки през него грубо беше написано с черна боя: „ВАКУУМНИЯТ ШЛЮЗ Е В ОСНОВЕН РЕМОНТ. ПОЛЗВАЙТЕ РЕЗЕРВНОТО УСТРОЙСТВО“.
Хаотичното търсене на резервното устройство за излизане в космоса заплашваше да отнеме повече време, отколкото можеха да си позволят, затова те се разделиха и се опитаха да решават паралелно две задачи — да намерят схема на разположението на шлюзовете по външната обвивка и да се опитат да „размърдат“ вратата, затворена за основен ремонт. Защото понякога се случва работата отдавна да е завършена, а надписът да е останал. Но Язон и Мета така и не можаха да научат дали тук наистина е имало ремонт, дали шлюзът е излязъл от строя още преди хиляда години или някой просто им е скроил номер.
Последното изглеждаше най-вероятно, защото внезапно и едновременно аварийните сигнали на двата катера запяха с отчаян вой. Язон и Мета се втурнаха към своите летателни апарати, забелязвайки в движение как сами се включват двигателите и оживяват приборите. Капанът се оказа по-сериозен, отколкото си мислеха. Бяха им пробутали катери с паралелно дистанционно управление. Нима андроидите са способни на такова нещо? В такъв случай за Язон и Мета бе време да признаят поражението си и да започнат преговори…
— Шлюзът не работи. Не се опитвайте да го използвате — съобщи приятен баритон, който се разнесе неизвестно откъде, звукът като че ли струеше от всички страни едновременно. — Кани ви на разговор доктор Солвиц. Седнете в катерите и не пипайте управлението, моля. Ще бъдете докарани, където трябва.
Невидимите помощници на доктор Солвиц ги върнаха във все същия хангар, но по-нататъшния маршрут минаваше през нова, неизвестна още за Язон врата. Това изглеждаше странно. Нима андроидът беше лъгал за кабинета на стопанина? А може би прословутият доктор смята да ги приеме в неофициална обстановка някъде в луксозен ресторант или на тенис-корт?
Спазвайки добрите тукашни традиции, дълго се движиха из лабиринта от коридори, преходи и стълбищни площадки, насочвани от светлинните указатели. Добре поне, че не им вързаха очите и не ги возиха в затворен асансьор, така че ако се наложеше беше напълно възможно да открият пътя обратно. Но Язон чувстваше — няма да се наложи. Така ставаше всеки път — на тази планета трябваше да се върви само напред.