В края на пътуването стигнаха някакво място, което в равна степен не приличаше нито на работен кабинет, нито на шикозен ресторант. Дивашки пищно обзаведената зала имаше размери на бейзболен стадион, а високият сводест таван предизвикваше асоциации с католически храм. И в центъра на това помещение, подходящо за посрещане на многохиляден галактически форум, имаше един-единствен човек. Доктор Солвиц, ако разбира се, това бе той, седеше на истински кралски трон, блестящ от скъпоценни метали и камъни. Триметровата облегалка бе увенчана със златен орел с разперени криле в естествен размер, а подлакътниците бяха направени като два леопарда, кротко отпуснали глави на протегнатите си лапи — съвсем като живи. Към подножието на трона, както е било прието в древността, водеха стъпала, покрити с килим. Никъде не се виждаше нищо, което да напомня стол. Вероятно местният диктатор беше свикнал пред него да стоят, може би дори на колене, но новодошлите имаха твърдо намерение да го разочароват.
— Няма да му стоя прав — прошепна Язон на Мета и демонстративно седна на пода по турски.
Мета последва примера му и, подпряла се отзад на ръце, зае още по-безгрижна поза.
Човекът на трона мълчаливо ги пронизваше с очи. Язон и Мета също така безсрамно го разглеждаха. Красив гръцки нос, маслинови очи, тънки властни устни, мъжествена брадичка, благородно посребрени коси. Беше около шестдесетгодишен на вид, но облеклото му изглеждаше повече от несериозно — изпод позлатения и украсен с кожи сюртук се подаваха изтъркани джинси, а на краката — още по-странно — блестяха в сребристо металопластмасови обувки на космодесантчик. Абсурдната картинка се довършваше от старинен меч, вързан на хълбока му. Пак добре, че стария шегаджия поне не си беше нахлузил корона.
— Приветстваме ви, доктор Солвиц — произнесе Язон, за да разведри поне малко странната обстановка.
— Здравейте, здравейте — простодушно и съвсем не по кралски отвърна Солвиц. — Да ви донесат ли столове?
— Това не е толкова важно — каза Язон. — Бихме искали преди всичко да разберем защо сме поканени тук и да се свържем с нашия кораб.
Солвиц не обърна внимание на изразеното от тях желание, но столове им донесоха. Два андроида се появиха от страничните врати. Вторият докара и количка с напитки. „А, не — помисли Язон. — Дори в питиетата да не е добавено нищо не е време за отпускане.“
Солвиц мълчаливо наблюдаваше гостите и едва когато андроидите напуснаха залата, благоволи да отговори:
— Не бързайте. Имате достатъчно много време. Ще успеем да обсъдим всички проблеми.
— Ама вие чувате ли се какво говорите?! — не издържа Мета. — Ако ние не…
— Не — решително я прекъсна Солвиц, като властно вдигна ръка. — Аз ще говоря пръв.
— Мета, не се сърди, докторът е прав, трябва да го изслушаме — каза Язон, без да крие раздразнението си от глупавото положение, в което се намираше, но и до голяма степен примирен с него.
— Вашите цели са ми добре известни, както и целите на цялата ви експедиция — започна доктор Солвиц, като кой знае защо извади от блестящата от скъпоценни камъни ножница разкошен меч и ласкаво го заразглежда. — Знам, че имате намерение съвсем скоро да унищожите моята планета и никак не съжалявам за нея. Досега не разбирах защо се връщам в своята Галактика, но сега изведнъж осъзнах — това е естественото желание на всеки човек да умре в своята родина. Разбира се, такава погребална клада на някого може да се види прекалено пищна, но доктор Солвиц я заслужава. Повярвайте ми. А що се отнася до вашата съдба… Дали ще ви пусна на свобода зависи от много неща. Като начало ще поговорим. Спокойно и разсъдливо, след това вие ще решите дали си струва да бързате.
— Т.е., вие не ни оставяте избор? — прекъсна го Мета, която не се отказваше да придаде на разговора практическа насоченост.
— Точно обратното. Ще ви предоставя избор, но не сега. Запасете се с търпение. Още ли не сте разбрали, че се намирате в абсолютната ми власт? Нима смъртта на вашия приятел Троу, срещата с Темучин и полетът ви на моите катери не ви научиха на нищо? Нима в края на краищата не ви се иска да узнаете нещо повече за мен?
— Защо убихте Троу? — извика Мета, която не бе свикнала да се търпи нечия пълна власт над себе си и вече беше почти готова да стреля.