Не се чувстваше никак уютно. Преди всичко поради факта, че нямаше никаква представа къде да ходи и какво да прави. С него такава ситуация се случваше изключително рядко, но на Мета й беше достатъчен само един поглед към любимия, изпълнен с плаха надежда, за да й стане всичко ясно. Веднага го дръпна за ръкава настрани от края на улицата, за да не правят впечатление на хора, чакащи ново такси. Тръгнаха наслуки между две къщи, за да изпитат истинско потресение при вида на изникналата в прохода само на три метра пред тях висока фигура на мургав брюнет в белоснежен костюм, същата шапка и ръка в пазвата. Без да се сговарят, без дори и да се спогледат, двамата се втурнаха през улицата и после хукнаха в различни посоки.
Глава пета
Язон се огледа и забеляза, че мъжът в бяло не им обърна абсолютно никакво внимание и влезе в най-близкия магазин. Ха сега де. Такъв внезапен преход на качеството на проследяване беше съвсем неочакван. Впрочем други сътрудници на вражеската служба наблизо не се забелязваха. Нямаше време обаче да се предават на каквито и да било размишления и удивления на тая тема: та нали Мета, без да се оглежда и без да понижава темпото, се бе отдалечила значително по улицата. Без да съзнава какво става, Язон се втурна подире й. Бягането подир пирянка е дело изобщо неблагодарно, още повече в непознат град. Той страшно се боеше да не я изтърве от погледа си, но кой знае защо още повече се страхуваше да я извика. Струваше му се, че да произнася името й на глас на това място, което можеше да гъмжи от тайни агенти на дарханските специални служби, беше немислимо и убийствено.
И той затича, блъскайки се в сергиите на търговците с играчки и плодове, връхлитайки застаналите разсеяно по ъглите на къщите леки като изсушени от слънцето старци и жени в полумаски, закриващи долните части на лицата им, също както у хирурзите, закачайки се за стълбовете с осветителните тела, за да не изгуби равновесие при резките завои, подхлъзвайки се в лепкавите локвиу, разритвайки празните кашони, нахвърляни покрай задните врати на магазините, и разгонвайки странните, много странни почти голокожи местни котки с дълги крака. Непрекъснато повтаряше една от немногото му познати дархански думи:
— Мут асиф! Мут асиф! (Прощавайте! Прощавайте!)
Слънцето вече се бе скрило за хоризонта и мракът стремително нахлуваше в града. Фенерите икономично светеха с половин натоварване, а тук-таме започналите да крещят ярки реклами не осветяваха пътя му, а само го заслепяваха, като увеличаваха риска съвсем да изгуби единствения ориентир — ярко-синята, а сега, във вечерните лъчи на гаснещото небе изглеждащата виолетова стройна фигура на Мета в лек десантен комбинезон.
Тук междувпрочем се носеха какви ли не дрехи, така че външният им вид едва можеше да удиви някого. Комбинезоните им изобщо не привличаха ничие внимание, както не обръщаха внимание и расата и вечерните рокли, на ватените халати и ефирни туники, на грубите брезентови комбинезони и на ярките военни мундири. Впрочем, болшинството граждани носеше все пак дълги, светли свободни и най-често бели дрехи, които покриваха практически цялото тяло. А многочислените туристи изпъкваха сред тълпата с потниците и шортите си. Това беше пределно допустимата степен на разголване на улицата. Каквато и жега да връхлетеше града, разсъбличането до плувки и бикини се разрешаваше само на плажа.
В този момент пред него се откри и самият плаж.
Тясната и криволичеща уличка изведнъж рязко се спусна надолу, и пред него, между града и небето, блесна светлата ивица на морето. Сега вече Язон беше уверен, че непременно ще настигне Мета, и затова не ускори крачка, а точно обратното, забави темпото, с едничката мисъл да си поеме дъх. Температурата в близост до водата сякаш бе спаднала, а и вече мракът гъстееше; зноят си отиваше със слънцето.
Покрай тротоарите и на двете страни на улицата се точеха глухи високи огради, бели и чисти, сякаш изрязани от захар, а вратите на тези огромни резиденции очевидно извеждаха на морето или на магистралата, защото редките плътно прилепнали и все така бели вратички по оградите почти не се забелязваха от улицата. Общо взето, Мета повече нямаше къде да се крие. А и от какво да се крие? Това беше някаква налудничава история.
Мета седеше на пясъка, до ивицата на самия прибой, обхванала коленете си с ръце, и безучастно гледаше зеленикавите зайчета, бягащи по тъмносинята вода. До нея на пясъка се търкаляше приотворената й чанта, а до нея — мобилният й телефон. Очевидно, канеше се да го търси в ефира. Това беше много трогателно, разбира се, но защо не го направеше с пси-предавателя? Радиосигналите се засичаха далеч по-лесно, а тук сигурно прослушваха целия ефир да ги засекат.