Хари Харисън
Свят на смъртта III
1.
Лейтенантът от охраната Таленк свали от очите си електронния бинокъл и завъртя върху регулиращото устройство бутона за усилване на мощността, за да компенсира намаляващата видимост. Ослепително бялото слънце се притули зад дебел слой облаци, вечерта наближаваше, но въпреки това усилвателят разкри силно контрастните, черно-бели очертания на хълмистата равнина. Таленк изруга под носа си и се завзира във всички посоки с помощта на тежкия уред. Навсякъде само трева, море от полюшваща се на вятъра, заскрежена трева. Нищо друго.
— Съжалявам, но не го видях, сър — неохотно каза часовият. — Тук навън е все едно и също.
— Затова пък аз го видях… и това ми стига. Нещо помръдна и аз ще разбера какво е то. — Той отново свали бинокъла и погледна към часовника си. — Има още час и половина, докато се мръкне, време колкото щеш. Кажи на дежурния офицер къде съм отишъл.
Часовият отвори уста да каже нещо, но се отказа. На лейтенанта от охраната Таленк не се даваха съвети. Вратата в електрическата телена ограда се отвори. Таленк метна на рамо лазерната карабина, стегна здраво чантата с гранатите на колана си и излезе с широка крачка — човек, сигурен в собствените си сили, бивш шампион по борба с голи ръце и ветеран от безброй сбивания. Уверен, че в тази безкрайна равнинна пустош нямаше нищо, което да може да му се опре.
Беше видял някакво раздвижване — в това нямаше съмнение, някакво трепване бе привлякло погледа му. Може да е било животно, кой знае. Решението му да отиде на разузнаване бе подтикнато не само от еднообразното стоене на пост, но и от любопитство. Или пък от чувство за дълг. Той тръгна твърдо напред по скърцащата под краката му трева и само веднъж извърна глава да погледне към заградения с телена мрежа лагер — шепата ниски постройки и палатки, над които се извисяваше скелетът на сондажната кула, тънеха в сянката на подобния на скален зъбер космически кораб. Таленк не беше чувствителен човек, но дори и той не можеше да не усети колко нищожно изглеждаше самотното им селище на фона на безлюдните равнини, които се простираха до хоризонта. Той изсумтя и отново се обърна напред. Ако там имаше нещо, той щеше да го убие.
На стотина метра от оградата се намираше неголям ров, който в отсрещния си край се издигаше във висок склон, но това пресичане на равнинния терен не се виждаше от лагера. Таленк бавно се изкачи на върха и изуменият му поглед попадна на група ездачи, които се бяха скрили зад него.
Той веднага отскочи назад, но беше вече късно. Най-близкостоящият от тях заби дългото си копие в прасеца му, завъртя бодливото острие в раната и го свлече надолу по насипа. При падането си Таленк измъкна пистолета, но друго копие го изби от ръката му, прониза дланта и я закова за земята. Всичко свърши много бързо, за една-две секунди. Преди да изпадне в шок от болката, той се помъчи да се добере до радиото. В китката му се заби трето копие и прикова и другата му ръка.
Проснат с разперени ръце и крака, ранен и замаян от шока, лейтенант Таленк отвори уста да извика силно, но дори и това не му се удаде. Най-близкият ездач се наведе небрежно, затъкна между зъбите му къса сабя, която се заби дълбоко в гърлото и гласът му секна завинаги. Когато издъхваше, единият му крак потръпна, потъна в тревната туфа и това беше единственият звук, който съпроводи смъртта му. Ездачите го изгледаха безмълвно, след това се извърнаха съвсем равнодушно. И животните под тях само се размърдаха неспокойно, но безшумно.
— Какво става? — попита дежурният офицер, закопчавайки ремъка на оръжието си.
— Лейтенант Таленк, сър. Излезе навън. Каза, че е видял нещо, и после изчезна зад едно възвишение. Оттогава не съм го виждал, може би има вече десет-петнайсет минути, а и по радиото не мога да го хвана.
— Не ми е ясно как може да загази навън — каза офицерът и вдигна поглед към смрачаващата се равнина. — Все пак… по-добре да го приберем. Сержант! — Събеседникът му пристъпи напред и отдаде чест. — Вземи един отряд и върви да намериш лейтенант Таленк.
Сключили със сдружението „Джон“ договор за трийсет години, това бяха войници професионалисти, които не очакваха от една новооткрита планета нищо друго освен неприятности. Те разгънаха редици и поеха предпазливо из равнината.
— Какво има? — попита металургът, който излезе от кабината на сондата, понесъл къс руда върху една табла.
— Не зная… — отвърна офицерът и в този миг ездачите се измъкнаха от скрития ров и се появиха от двете страни на насипа.
Гледката беше потресаваща. Хората от охраната, добре въоръжени и обучени да сеят смърт, бяха пометени и унищожени. Чуха се откъслечни изстрели, но ездачите, прилепнали върху гърбовете на животните с източени вратове, се прикриваха от оръжията зад дебелите им туловища. Внезапно избръмчаха лъкове и заваля смъртоносен дъжд от стрели. Ездачите прегазиха охраната и продължиха напред, като оставиха зад себе си девет сгърчени трупа.