— Какво викаш? — изръмжа воинът и заклати глава пред неразбираемия словесен изблик на Джейсън.
— Разбира се — потупа се Джейсън по гърдите. — Аз говори междинен език хубаво като тебе.
Това очевидно удовлетвори воина, защото той се обърна и започна да си пробива път през тълпата. На Джейсън за първи път се удаваше възможност да разгледа минувачите, които допреди малко му се мержелееха пред погледа. Само мъже и само воини, облечени пъстро, но еднотипно. Високи ботуши, саби, полуризници и шлемове, копия и къси лъкове, украсени с чудати и многоцветни шарки. Навсякъде зад тях се издигаха заоблени постройки, боядисани в жълтеникаво-сивия цвят на оскъдната трева, която покриваше равнините. Сред тълпата настъпи някакво оживление и хората се отдръпнаха, за да сторят път на един ездач, яхнал поклащащ се звяр. Джейсън разпозна тази твар по описанието, което оцелелите в клането войници от експедицията бяха дали за ездитните животни на нападателите.
В много отношения звярът приличаше на кон, но бе двойно по-голям и обрасъл с рошава козина. Главата му имаше конски черти, но изглеждаше несъразмерно малка на края на средно дългата шия. Крайниците бяха дълги, особено предните, и тъй като те доста стърчаха над задните, гърбът се свличаше от рамената към задницата и завършваше с тъничка плющяща насам-натам опашчица. Силните и дебели пръсти на краката имаха остри нокти, които се забиваха в земята при всяка крачка на звяра. Ездачът го бе възседнал на най-високото място върху извития му гръб — зад предните крака.
Привлечен от дрезгавия вой на метален рог, Джейсън се обърна и видя как към клетката му с широка крачка приближава плътна редица от хора. Начело вървяха трима войници със сведени пики, следвани от четвърти, понесъл някакъв прът с провесено знаме на върха. Подир тях, около две централни фигури, устремено маршируваха воини с извадени саби. Единият от мъжете в центъра беше войнственият пиконосец, който бе ръгал Джейсън, докато се съвземе. А другият, с цяла глава по-висок от спътника си, носеше позлатен шлем и инкрустиран със скъпоценни камъни нагръдник; от двете страни на шлема му стърчаха вити рога.
Когато се приближи към клетката, Джейсън забеляза, че прилича на ястреб, на огромна котка от джунглата, уверена в надмощието си. Този човек беше водачът, той си го знаеше и никой не му го оспорваше. Сам воин и водач на воини. С дясната си ръка държеше дръжката на украсената със скъпоценни камъни сабя, а с покритите с белези кокалчета на лявата поглаждаше валмата на огромните си червени мустаци. Спря съвсем близо до решетките и впи властния си поглед в Джейсън, който напразно се опитваше да му отвърне със същата непоколебимост. Както беше свит в клетката и с окаян вид, нямаше откъде да почерпи самочувствие.
— Пълзи пред Темукин! — заповяда един от войниците и го ръгна под лъжичката с пиката си.
Сигурно щеше да му е по-лесно да пълзи, но Джейсън се сви на две от болка, като продължаваше да държи главата си изправена и да не отмества поглед от човека пред него.
— Откъде си? — попита Темукин с тъй привикнал към заповеди тон, че Джейсън не се усети как му отговори.
— От далечно място, от непознато място.
— Друга планета?
— Да. Чувал ли си за други планети?
— Само от песните на жонгльорите. Не им вярвах, докато не дойде първият кораб. Сега им вярвам.
Той щракна с пръсти и един от хората му подаде почерняла и изкривена пушка.
— Можеш ли да накараш това нещо отново да бълва огън?
— Не. — Сигурно беше от оръжията на първата експедиция.
— Ами това? — Темукин размаха собствения му пистолет, от който висеше откъснатият от автоматичния кобур кабел.
— Не знам — отвърна му Джейсън също така невъзмутимо като него. Само да сложи ръка на пистолета. — Ще трябва да го погледна по-отблизо.
— И това изгорете! — нареди Темукин и захвърли пистолета. — Оръжията им трябва да се унищожават в огъня. А сега ми кажи веднага, чужденецо, защо идеш тук?
„Добър покерджия ще излезе от него, помисли си Джейсън. Знае всичките ми карти, а аз не се сещам за нито една от неговите. Какво да му кажа тогава? Защо не истината?“
— Хората ми искат да взимат метал от земята — изрече той високо. — На никого не правим нищо лошо, дори ще платим.
— Не. — Категоричният му тон не търпеше възражение. Темукин се извърна.
— Почакай, не си чул всичко.
— Чух достатъчно — прекъсна го той през рамо и поспря за миг. — Ще копаете и ще има сгради. Сградите стават на град и ще има огради. Равнините не могат да се заграждат.