— Сам Лодкарят — представи се Джейсън и остави ножа на пода, но само докато издърпа горната част на костюма от метална тъкан и напъха в него ръцете си. Излъга по рефлекс, все едно че стискаше до гърдите си карти за игра. Но не последваха никакви застрашаващи го ходове. Старицата си мърмореше нещо над огъня, а младежът клекна зад Ораиел и се настани в същото положение.
— От кой свят си?
— От небето.
— Има ли много светове, където живеят хора?
— Поне трийсет хиляди, въпреки че никой не може да е съвсем сигурен в точния им брой.
— Как изглежда твоят свят?
Джейсън плъзна поглед наоколо — за първи път, откакто бе отворил очи в клетката, му се удаваше възможност да поспре и да размисли. До този момент късметът му не го бе напускал, но какво ли го чакаше още, докато се измъкне от тази неразбория.
— Какво представлява светът ти? — повторно запита Ораиел.
— А твоят какво представлява, старче, разменям сведения срещу сведения.
Ораиел замълча за миг и в полупритворените му очи проблясна злобно пламъче. Но след това кимна:
— Дадено. Ще отговарям на въпросите ти, ако ти отговаряш на моите.
— Хубаво. Първо ти ще отговориш на моите, тъй като аз губя повече, ако ни прекъснат. Но преди това се налага да направя една малка инвентаризация. Досега все не ми оставаше време.
Въпреки че пистолетът липсваше, автоматичният кобур все още си стоеше окачен на мястото. Вече не ставаше за нищо, но батериите можеха да свършат работа. Бойния му колан го нямаше и джобовете му бяха претършувани. Апаратът за първа помощ бе останал незабелязан, само защото се бе извъртял отзад на гърба му. Докато са го претърсвали, положително е лежал скрит под тялото му. Липсваха и резервните боеприпаси, и чантата с гранатите.
Но радиото си беше на мястото! Сигурно не са го забелязали в плоския джоб почти под мишницата му. Имаше само линеен обсег на действие, но това вероятно би било достатъчно да го настрои на вълните на кораба и дори да повика помощ.
Той го измъкна и унило се загледа в смазаната кутия и разтрошените компоненти, от които течеше през една странична пукнатина. Очевидно нещо тежко го бе ударило в някакъв момент през бурните събития на изминалия ден. Джейсън го включи и резултатът беше тъкмо такъв, какъвто очакваше. Тоест никакъв звук.
Фактът, че скритият зад токата на колана му хронометър продължаваше да отмерва съвършено точно времето, не го развесели много. Беше 10 часът сутринта. Чудесно! Когато кацнаха на Фелисити, часовникът бе нагласен за двайсетчасов ден, като за пладне бе избран моментът, в който слънцето се намираше в зенита си над мястото, където се бяха приземили.
— Стига толкова — каза той, разположи се колкото можа по-удобно върху твърдата земя и се загърна по-плътно с кожите. — Да почваме, Ораиел. Кой командва тук, този, който заповяда да ме екзекутират ли?
— Това е Темукин. Воинът, Безстрашният, Стоманената ръка. Изтребителят…
— Ясно. Стои на върха значи. Това го виждам и без обяснения. Какво има против чужденците… и сградите?
— „Песента на свободните хора“ — ръгна Ораиел с лакът помощника си в ребрата. Младежът изсумтя, затършува из купчината кожи и измъкна подобен на лютня инструмент с дълъг гриф и две струни. След това задърпа струните за акомпанимент и запя с тънък глас:
И все нареждания от този род, които продължиха толкова безпаметно дълго, че Джейсън се улови в един момент как клати глава. Той прекъсна песента и зададе няколко смислени въпроса.
Пред очите му започна да изниква картината на живота в равнините на Фелисити.
Между океаните на изток и на запад и от Великата урва на юг до планините на север не се срещаше нито една постоянно обитавана сграда или селище. Свободни и диви, племената бродеха из морето от трева, като безкрайно воюваха, враждуваха или се караха помежду си.
В миналото са съществували градове, някои дори се споменаваха по име в Песните, но сега оставаше само споменът за тях и непримиримата омраза. Сигурно е имало дълга и люта битка между двата различни начина на живот, за да може след толкова поколения споменът все още да предизвиква такива силни чувства. При ограничените природни богатства на тези безплодни равнини селяните и номадите едва ли са могли да живеят редом в мир. Земеделците сигурно са строили селища около малобройните водоизточници и са ги заграждали срещу номадите и стадата им. За да се защитят, номадите е трябвало да се съюзяват и да се мъчат да разрушат селищата. И те бяха постигнали такъв успех в това изтребление на себеподобните си, че единствената останала следа от едновремешните им врагове бе споменът за омразата.