Джейсън се приближи до входа и надзърна през пролуките между вървите. Смразяващият вятър го блъсна право в лицето и очите му се насълзиха. Из бледата синева на небето се носеха високи, ледени облаци, сенките ставаха все по-дълги.
— Пий — подкани го Ораиел и размаха кожения мех с ачадх. — Ти си мой гост и трябва да пиеш.
Тишината се нарушаваше единствено от стърженето на пясъка, с който старицата търкаше готварския котел. Чиракът бе опрял брадичка на гърдите си и като че ли спеше.
— Никога не отказвам пиене — отговори му Джейсън, приближи се до него и пое меха.
Докато го поднасяше към устните си, забеляза как старата вещица бързо вдигна поглед и после отново се приведе ниско над работата си. В същия миг долови някакво размърдване зад гърба си.
Той се хвърли встрани, мехът полетя нанякъде, а някаква тояга го перна по ухото и се стовари върху рамото му.
Докато все още се претъркулваше, Джейсън ритна назад, без да гледа, и кракът му попадна право в стомаха на чирака, под лъжичката. Онзи се присви здравата и покритият с шипове железен прът се изплъзна от безжизнените му ръце.
Вече напълно изтрезнял, Ораиел издърпа изпод кожите до себе си дълъг меч и замахна към Джейсън. Шиповете не бяха успели да го улучат, но самият прът бе сковал дясното му рамо и ръката му висеше безчувствена до тялото. На лявата му ръка обаче й нямаше нищо, тъй че той пресече със скок пътя на меча, който се стоварваше отгоре му, и впи пръсти в шията на жонгльора, като с палец и показалец притисна главните артерии. Онзи ритна конвулсивно и се отпусна в безсъзнание.
Обезпокоен за фланговете си, Джейсън през цялото време се мъчеше да държи под око старицата, която в този момент извади бляскав, назъбен като трион нож — камачата беше арсенал за скрити оръжия — и заподскача в настъпление. Джейсън пусна жонгльора и я перна по китката, ножът падна в краката й.
Цялата акция приключи за около десет секунди. Ораиел и чиракът му лежаха един върху друг, в безсъзнание, преплели тела, а вещицата хлипаше до огъня и се държеше за китката.
— Благодаря за гостоприемството — рече Джейсън и се помъчи да втрие малко живот в скованите си ръце. Когато пръстите му се раздвижиха отново, той завърза жената и и запуши устата, след това направи същото и с другите двама, като ги подреди в спретната редица на пода. Очите на Ораиел бяха отворени и излъчваха кървави вълни от ненавист.
— Каквото посееш, това и ще пожънеш — каза му Джейсън и вдигна кожите. — Ето ти още нещо, което трябва да запомниш. Едва ли мога да те виня, че се помъчи едновременно да си получиш сведенията и парите за наградата. Но се оказа прекалено алчен. Зная, че сега съжаляваш и искаш да си взема от тези проядени от молци кожи, колкото ми трябват, за да скрия самоличността си, както и тази мазна кожена шапка, която е видяла и по-добри времена, а може би и едно-две оръжия.
Ораиел изръмжа и около устата му се появи пяна.
— Какъв език само! — измърмори Джейсън, нахлупи ниско шапката над очите си и вдигна пръта с шиповете, който бе завил в парче кожа. — Ти и това старо момиче едва ли имате зъби за тази работа, но на чирака ти са остри като тесли. Той може да прегризе кожената превръзка на устата си, а след това и ремъците на вашите ръце. А по това време аз ще се намирам далеч оттук. Да се благодариш, че не съм като вас, иначе вече да си мъртъв. — Той вдигна меха с ачадх и го метна през рамо. — А това ще взема за из път.
Не забеляза никого навън, когато подаде глава от камачата, тъй че се спря да завърже здраво отвора след себе си. После хвърли поглед към небето и потъна сред редиците от куполи.
Затътри се с наведена глава из варварския лагер.
5.
Никой не му обръщаше ни най-малко внимание.
Както бяха навлечени, за да се предпазят от вечния студ, повечето от хората, мъже и жени, млади и стари, изглеждаха почти толкова дрипави и безлични, колкото и той самият. Единствено воините се отличаваха по облеклото си, но Джейсън можеше с лекота да ги отбягва, като се шмугваше сред камачите, щом видеше насреща си някой от тях. Отбягваха ги и останалите жители, тъй че действията му не будеха подозрение.
Лагерът не бе разположен по някакъв предварителен план. Камачите се виеха в нестройни редици, очевидно разпънати там, където бяха спрели собствениците им. Постепенно започнаха да се разреждат и Джейсън се натъкна на стадо от малки, рунтави и зли крави. Тук-там имаше въоръжени пазачи със завързани за колове моропи, тъй че той ги подмина колкото забързано, толкова и предпазливо. След това чу… и подуши… стадо кози наблизо и отново избягна срещата. Изведнъж изневиделица се озова при последната камача и пред него се ширна еднообразната равнина, която стигаше чак до хоризонта. Слънцето почти залязваше и той доволно присви очи към него.