— Идват насам! — извика металургът, изпусна таблата и хукна да бяга. Алармената сирена започна да вие и от палатките наизлязоха останалите войници от охраната.
Нападателите връхлетяха върху лагера изневиделица, като земетресение. Време за подготовка нямаше и хората близо до оградата загинаха, без дори да вдигнат оръжието. Животните под ездачите забиваха в земята подобните си на стълбове крака и след това се хвърляха напред — светкавично се превръщаха от далечна заплаха в съкрушително присъствие. Водачът им налетя върху оградата, разкъса я с тежестта си, въпреки електрическия ток, който премина през него и го уби, и дългият му дебел врат се стовари на земята точно пред офицера. Той го погледна изумен и ужасен, но в следващия миг ездачът заби стрела в окото му и го довърши.
Смъртта свистеше и покосяваше всичко наоколо. След като нанесоха удара, нападателите се оттеглиха покрай оградата, като прескачаха през трупа на мъртвия звяр и сипеха дъжд от стрели с късите си метални лъкове. Макар в полумрак и от гърбовете на бясно препускащите животни, попаденията им бяха съвсем точни. Хората загиваха на място или се свличаха ранени. Една стрела дори се заби в зейналата паст на сирената и тя издрънча, изстена и замлъкна.
Те изчезнаха тъй ненадейно, както бяха връхлетели, скриха се в рова зад тъмния насип и оставиха след себе си смразяваща тишина, в която стенанията на ранените се чуваха още по-отчетливо.
Небосклонът се бе смрачил почти напълно и тъмнината увеличаваше суматохата. Лумнаха прожекторите и осветиха кървавата баня, в която се бе превърнал лагерът в нощта. Командирът на експедицията Бардови се помъчи да въведе някакъв ред и взе да дава нареждания по мегафона. Медиците отделяха умиращите от мъртвите, а през това време другите набързо изкарваха и инсталираха минохвъргачките. Един от часовите извика да включат мощния боен фар и той освети тъмните силуети на ездачите, които отново се събираха на хребета.
— Минохвъргачки, огън! — изрева побеснял командирът. — Ударете ги здраво!
Гласът му потъна в първия залп от снаряди, после те се заредуваха един след друг, всичко наоколо взе да ври й кипи, а взривовете ехтяха като гръмотевици.
Но на никого не му бе дошло наум, че първият удар е имал единствено за цел да ги заблуди, а главната атака сега ги връхлиташе от противоположната страна на лагера. Едва когато зверовете нахлуха сред тях и започнаха да ги изтребват, им стана ясно какво се бе случило. Но вече беше твърде късно.
— Затворете люковете! — извика дежурният пилот от недосегаемата височина на командната зала и сам заблъска по бутоните за входния люк. Виждаше как нападателите връхлитат и знаеше колко мудно се задейства нискоскоростното устройство на външните врати. Затова продължаваше да удря по вече натиснатите бутони.
Стълпотворението от крещящи, освирепели нападатели се стовари върху електрическата ограда. Предните животни измряха и бяха прегазени от напиращите отзад зверове, които забиваха дебелите си нокти дълбоко в туловищата им и се изкачваха по тях. Измряха и неколцина от ездачите, но това не се отрази особено, тъй като останалите продължаваха да прииждат на вълни, които нямаха край. Те заляха лагера, изпълниха го, унищожиха го.
— Говори подофицер Уейкс! — обяви пилотът и задейства всички високоговорители на кораба. — Има ли на борда някой с по-висок чин от мен?
Той се заслуша в нарастващата тишина и след това я прекъсна със задавен и неясен глас:
— Офицери и обслуга от Машинното отделение, рапортувайте по ред на номерата. Спаркс, отбелязвай.
Гласовете взеха да се обаждат един по един, колебливо, а през това време Уейкс включи скенерите на корпуса и се загледа в стихията, която вилнееше отдолу.
— Седемнайсет — общо — недоумяваше потресеният радист, прикрил микрофона с ръка. Той подаде списъка на подофицера, който го прегледа унило и бавно посегна към микрофона.
— Тук командният пулт. Аз поемам управлението. Приведете в готовност двигателите.
— Няма ли да им помогнем? — обади се нечий глас. — Не можем да ги оставим навън просто така.
— Навън няма кого да оставим — бавно отвърна Уейкс. — Проверих по всички екрани, долу не се вижда нищо друго освен тези… нападатели и техните зверове. А дори и да имаше някой, много ме съмнява дали бихме могли да му окажем помощ. Би било самоубийство да напуснем кораба. И без това трудно ще излетим с този малоброен екипаж на борда.