Още на два пъти през тази сякаш безкрайна нощ покрай него преминаха ездачи, устремени в същата посока, а той се криеше да не би да го забележат по някаква случайност. Всеки път му ставаше все по-трудно да се изправи и да продължи, но допирът с ледената земя му стигаше да го убеди. Когато на изток небето взе да просветлява, голямото притегляне вече си бе оказало въздействието. Едва местеше краката си — с усилие на волята. Пътеводното му съзвездие беше още на хоризонта, но постепенно избледняваше в дрезгавината на зората.
Време беше да спре. Беше си обещал да не върви повече след изгрев слънце и това беше единствената мисъл, която го бе държала досега на крака. Денем той можеше доста лесно да се води по слънцето, но беше прекалено опасно. Из тези равнини не беше трудно да се забележи всяка движеща се фигура. А и корабът още не се виждаше, значи имаше доста да се върви. Ако изобщо искаше да продължи, трябваше да си почива по малко, а това беше възможно само денем.
Джейсън с последни сили допълзя до поредния дол и почти се строполи в него. Северният му бряг, където слънцето щеше да бие цял ден, беше малко издаден напред и образуваше точно такъв навес, какъвто му трябваше. Той щеше да спира вятъра и да го предпазва от чужди погледи отгоре. Джейсън прибра крака до гърдите си и се опита да не обръща внимание на студа, който идваше от земята и го пронизваше през кожите и изолационното му облекло. Докато се чудеше дали ще може да заспи, свит в такова неудобно положение, премръзнал, изтощен и смазан, сънят го обори.
Разбуди го някакъв звук, нечие присъствие наоколо, той отвори едното си око и занаднича изпод периферията на шапката. От другата страна на дола с ококорени очи го изучаваха две животни със сива козина, проскубани опашки и дълги зъби.
— Къш! — подвикна им той и те изчезнаха. Май слънцето вече излъчваше някаква топлина и земята се беше затоплила, или пък хълбокът му беше толкова изтръпнал, че вече не усещаше нищо. Заспа отново.
Като се събуди повторно, слънцето се беше спуснало отвъд дола и той лежеше на сянка. Вече знаеше как се чувства парче месо в камерата за дълбоко замразяване. За да се раздвижи, трябваше да положи повече усилия, отколкото му се искаше, пък и се боеше, че ръцете и краката му ще се отчупят, ако ги удари в нещо. В меха все още се намираше малко ачадх и той го изля в гърлото си, но така се закашля, че едва спря. Когато кашлицата му премина, той се почувства още по-слаб, но малко живна.
Отново определи посоката си по залязващото слънце и тръгна, когато изгряха звездите. Сега вървенето беше много по-тежко от предната нощ. Напрягането, раните, липсата на храна и повишеното притегляне си взимаха своето. Само след час той вече се клатушкаше като някой осемдесетгодишен старец и разбра, че не може да продължава повече така. Строполи се на земята, останал без дъх от изтощение, и натисна освобождаващото устройство, което пусна апарата за първа помощ в ръката му.
— Пазех те за последния рунд. И ако не греша, гонгът току-що удари.
Като хихикаше немощно на блудкавото си остроумие, Джейсън нагласи регулатора на „стимуланти, нормална доза“. Натисна включващото устройство към вътрешната част на китката си и усети как острото убождане на иглите попадна право в целта.
Резултатът не закъсня. Само за шейсет секунди той почувства, че умората му започва да се стопява в пелената от лекарства. Когато се изправи, долови известна скованост в крайниците си, но никаква умора.
— Напред! — извика Джейсън и определи посоката по пътеводното си съзвездие, докато прибираше апарата за първа помощ обратно в калъфа.
Нощта не му се видя нито дълга, нито къса — просто премина в приятен унес. Под въздействието на лекарствата мозъкът му работеше добре и той се опита да не мисли за физическия данък, който им плащаше. Подминаха го няколко бойни групи, всички идваха откъм кораба и той се криеше всеки път, въпреки че някои от тях бяха съвсем далеч. Чудеше се дали не е имало битка и дали не са ги разгромили. Всеки път променяше леко посоката си и се приближаваше все повече към техния маршрут, за да изключи всяка вероятност от загубване.
Малко след три сутринта Джейсън усети, че в един момент се препъва и че всъщност се мъчи да ходи на колене. С пълно завъртане на регулатора нагласи апарата за първа помощ на „стимуланти, извънредна доза“. Инжекциите подействаха и той отново продължи със същата равномерна крачка.
На разсъмване започна да усеща миризма на изгоряло — с всяка измината крачка миризмата се засилваше. Когато на изток небето взе да посивява, тя вече дразнеше ноздрите му. Джейсън се зачуди какво ли може да означава това. За разлика от предната сутрин той не спря, а продължи напред. Това беше последният ден, с който разполагаше — непременно трябваше да стигне до кораба, преди да е преминало действието на стимулантите. Едва ли беше чак толкова далеч от него. Просто ще се наложи да стои непрекъснато нащрек и да рискува да се придвижва денем. Беше много по-малък от моропите и ездачите им и ако имаше късмет, би трябвало да може да ги забележи пръв.