— И дума да не става — повтори Джейсън. — Никаква възстановителна терапия. Системи с глюкоза, инжекции с витамини, изкуствен бъбрек, каквото искаш, само да съм в съзнание.
— Ето защо си падам по пирийците — избъбри Джейсън, докато го пренасяха от ракетата на носилка, а бутилката с глюкоза се полюшваше до главата му. — Пращат те по дяволите по предпочитания от тебе начин.
Мета се погрижи водачите на експедицията да се съберат колкото може по-бавно. Джейсън, затворил очи посред някакъв свой протест, прекара това време в дълбок, възстановителен сън. Събуди се, когато шумът от разговора взе да изпълва залата.
— Обявявам събранието за открито — каза той, като се надяваше, че гласът му звучи твърдо и повелително. Ала от устата му излезе само дрезгав шепот. И той се обърна към Тека. — Но преди това бих искал малко сироп за гърлото си и една инжекция да ме събуди. Можеш ли да се погрижиш за това?
— Разбира се, че мога — отвърна му Тека и отвори аптечката. — Но ми се струва малко неразумно след натоварването, на което вече е била подложена нервната ти система.
Тези разсъждения обаче не му попречиха незабавно да изпълни дълга си.
— Така е по-добре — заяви Джейсън, след като лекарствата отново преминаха бариерата на умората. Естествено, щеше да си плати за това — но по-късно. Сега имаше работа.
— Намерих отговор на някои от въпросите — обърна се той към тях. — Не на всички, но като за начало стигат. Сега вече знам, че ако не се направят коренни промени, ние няма да можем да основем миньорско селище. И като казвам „коренни“, имам съвсем сериозни основания за това. Ще се наложи да променим изцяло нравите, забраните и културната мотивация на тези хора, преди да пуснем нашия рудник в действие.
— Невъзможно — възрази Кърк.
— Може би. Но е за предпочитане пред единствената друга алтернатива — тя е равна на геноцид. При сегашното положение на нещата ще трябва да избием до крак тези варвари, за да основем на спокойствие селището.
Изявлението му бе последвано от мрачно мълчание. Пирийците знаеха какво означава това, тъй като те самите бяха неволни жертви на геноцид на собствената си планета.
— Изключваме геноцида като възможност — отсече Кърк и останалите несъзнателно закимаха в знак на одобрение. — Но другата ти алтернатива изглежда твърде несъстоятелна.
— Така ли? Няма да е зле да си припомниш, че всички ние се намираме сега тук именно защото нравите, забраните и културната мотивация на собствените ти хора неотдавна бяха обърнати с главата надолу. Щом при вас се получи, трябва да се получи и при тях. Ще пробием отвътре, като използваме двете прастари правила, познати като „Разделяй и владей“ и „Ако не можеш да ги биеш, съюзи се с тях!“.
— Ще ни е от полза — намеси се Рес, — ако ни обясниш какви са точно тези нрави, които ние би трябвало да разрушим.
— Още ли не съм ви казал? — зарови се Джейсън из паметта си и установи, че Рес е прав. Въпреки лекарството мисълта му не течеше толкова ясно, колкото би трябвало. — Нека ви обясня тогава. Съвсем наскоро неволно бях посветен в местния начин на живот. „Отвратителен“ е едно от определенията, което биха му подхождали. Те са раздробени на племена и родове и като че ли са в непрестанна война помежду си. От време на време две или повече племена се съюзяват, за да изтребят някое от останалите, което, по всеобщо съгласие, е излишно. Това винаги се прави под водачеството на върховен вожд, някой достатъчно хитър, за да образува съюз, и достатъчно силен, за да го запази. Вождът, който е организирал племената за унищожаването на експедицията на сдружението „Джон“, се казва Темукин. Толкова го бива в това отношение, че вместо да разруши съюза, когато опасността преминала, той продължил да го поддържа и дори го разширил. Изглежда, че градът е една от най-силните им забрани и затова не е било трудно да се намерят желаещи. От този миг насам той непрекъснато намира работа на армията си, като слага ръка на все нови и нови земи. Нашето пристигане го улесни още повече в набирането на доброволци. Главният ни проблем е Темукин. Докато той стои начело на племената, ние сме с вързани ръце. Първото нещо, което трябва да направим, е да му отнемем причината за тази свещена война. А това ще стане лесно, като си тръгнем.
— Сигурен ли си, че не бълнуваш? — попита Мета.
— Благодаря ти за вниманието, но ми няма нищо. Искам да кажа, че трябва да убедим племената, че сме си тръгнали, а после да се приземим още веднъж на същото място и да започнем един вид да се окопаваме. Неприятностите няма да закъснеят и ще се наложи да приемем боя, за да им докажем, че не се шегуваме. Същевременно ще се опитаме по високоговорителите да ги убедим в мирните си намерения. Ще им разкажем за всички прекрасни неща, които ще им предоставим, ако ни оставят на спокойствие. Това само ще ги накара да се бият още по-настървено. Тогава ще ги заплашим, че ще си отидем завинаги, ако не спрат. Те няма да спрат. Тъй че ние отлитаме право нагоре и се спускаме отново на някое закътано място в планините по балистична орбита, за да не ни открият.