— Проба, проба, чувате ли ме? — прошепна той едва доловимо. Микроминиатюрното съоръжение имаше автоматично усилване на звука и можеше да предава от шепот до вик.
— Високо и ясно — прошумоля в ухото му гласът на Мета, доловим само за него. Сигналът се преобразуваше в механична вибрация и се подаваше на зъба му, след това към черепа и ухото му чрез проводимостта на костите.
— Излез напред! — извика Аханк и грубо изтръгна Джейсън от радиофонното му общуване, като го сграбчи за ръката. Без да му обръща внимание, Джейсън се отскубна и сам се запъти към човека на стола с висока облегалка. Темукин беше с извърната глава, защото разговаряше с двама офицери, и толкова по-добре, тъй като Джейсън не успя да овладее изумлението си, щом разбра от какво е направен тронът. Той представляваше седалка от трактор, с крака и облегалка от прикачени една към друга пушки. Пушките бяха привързани с кожени нанизи от изсушени палци, някои от които се бяха превърнали просто в кокали с чернеещи тук-там парчета месо. Темукин, убиецът на нашествениците — какво по-голямо доказателство от това.
Темукин се обърна към приближаващия се Джейсън и втренчи в него студения си, безизразен поглед. Джейсън се поклони — по-скоро за да избяга от тези очи, отколкото от някакъв изблик на раболепие. Ами ако Темукин го познае? Изведнъж тапите в носа и провисналите мустаци му се сториха съвсем несериозно прикритие. Трябваше да се постарае повече. Веднъж Темукин го бе виждал съвсем отблизо. Непременно ще го познае. Джейсън се изправи бавно и видя, че вождът не сваля ледения си поглед от него. Темукин не казваше нито дума.
Джейсън знаеше, че трябва да си мълчи и да го остави да заговори пръв. Дали обаче беше прав? Ако питаха него, би постъпил по следния начин — би се помъчил да смути и да притисне човека отсреща. Да го накара да сведе поглед и на свой ред да овладее положението. Но такова поведение едва ли би подобавало на един странстващ жонгльор. Май непременно трябваше да покаже някакво притеснение, колкото и да се прави на отвеян.
— Викал си ме, велики Темукин. Това е голяма чест за мен — поклони се той отново. — Искаш да пея за теб.
— Не — студено отвърна Темукин. Джейсън нарочно повдигна вежди в израз на леко изумление.
— Не искаш песните ми? Какво тогава желае вождът от един беден скитник?
Темукин го изгледа с непроницаемия си поглед. Джейсън се запита кое в поведението му беше истинско и кое — предназначено да направи впечатление на околните.
— Информация — отсече Темукин и в този миг в устата на Джейсън забръмча дентифонът и се раздаде гласът на Мета.
— Джейсън… беда. Въоръжени мъже отвън ни заповядват да излезем или ще ни убият.
— Нали това е работата на жонгльора, да разказва и да поучава. Какво би желал да узнаеш? — И същевременно прошепна: — Никаква стрелба! Отблъснете ги, ще доведа помощ.
— Какво беше това? — попита Темукин и се наведе застрашително напред. — Какво си шепнеш?
— Нищо, беше… — По дяволите, на междинния език не можеше да каже „нервен тик“. — Жонгльорски навик. Да се казват думите на песента тихо, за да не се забравят.
Темукин отново се облегна назад, а на челото му се образуваха дълбоки бръчки на недоволство. На него очевидно не му допадаше хрумването на Джейсън да репетира по време на аудиенция. Нито пък на самия Джейсън. Но как можеше да помогне на Мета и Гриф?
— Хора… нахлуват! — прошепна беззвучно Мета.
— Разкажи ми за пирийското племе — нареди Темукин.
Джейсън взе да се изпотява. Или Темукин имаше шпионин в племето, или Шанин се бе раздрънкал, без да го питат. А и роднините на убития може да бяха тръгнали да си отмъщават, научавайки, че го няма в лагера.
— Пирийците? Просто едно от многото племена. Защо питаш?
— Какво? — скочи Темукин на крака и издърпа сабята си. — Как смееш да ми задаваш въпроси?
— Джейсън!