— Почакай, не. — Джейсън чувстваше как под мазния слой на лицето му се образуват капчици пот. — Изразих се неправилно. По дяволите този междинен език! Исках да кажа, какво по-точно питаш? Ще ти кажа всичко, каквото мога.
— Много са. Саби и щитове. Всички заедно нападат Гриф.
— Никога не съм чувал за това племе. Къде си държат стадата?
— В планините… на север, в долините, нали знаеш…
— Гриф е повален, не мога да се бия с всички.
— Какво значи това? Какво криеш? Може би не разбираш закона на Темукин? За тези, които са с мен — възнаграждение. За тези, които са против мен — смърт. За онези, които се опитат да ме предадат — бавната смърт.
— Бавната смърт? — повтори Джейсън, като се ослушваше за друга вест, но напразно.
За миг Темукин остана безмълвен.
— Май не си много вещ, жонгльоре, и не си съвсем наред. Ще ти покажа нещо, което ще те насърчи да говориш по-свободно. — Той плесна с ръце и един от застаналите мирно офицери пристъпи напред. — Доведи Даей!
Да не би това да беше задавено дишане? Джейсън не можеше да прецени със сигурност. И той отново съсредоточи вниманието си върху вътрешността на камачата и загледа изумен човека върху поставената пред тях носилка. Беше привързан към нея с помощта на стегната примка около шията. Не се опитваше да разхлаби въжето и да избяга, тъй като на мястото на пръстите си имаше кървящи рани. Краката му, боси и без пръсти, бяха обработени по същия начин.
— Бавната смърт — заяви Темукин, вперил втренчен поглед в Джейсън. — Даей ме изостави, за да се бие на страната на племената на невестулките. Всеки ден му режем по един пръст от крайник. Вече дни наред… А сега днешното наказание. — И той вдигна ръка.
Войниците хванаха вързания човек, въпреки че той не направи и опит за съпротива. В китките и глезените му дълбоко се врязваха тънки, здраво стегнати кожени върви. Прилепиха дясната му ръка към земята и един войник мигновено стовари секирата си. Ръката подскочи и от нея бликна кръв. След това войниците методично се заеха с другата му ръка и после с краката.
— Както виждаш, остават му още два дни — каза Темукин. — Ако е достатъчно силен да оживее дотогава, на третия ден може и да се покажа милостив. А може и да не се покажа. Зная, че един човек живял цяла година, преди да настъпи последният му час.
— Много интересно — каза Джейсън. — Чувал съм за този случай, но ми беше излязъл от ума. — Трябваше бързо да направи нещо. Отвън чуваше тропот на моропи и човешки викове. — Чу ли това? Май някой подсвирна.
— Да не си полудял? — попита отегчено Темукин. Той махна сърдито с ръка и войниците изнесоха загубилия вече съзнание човек, а отсечените пръсти изритаха встрани.
— Някой подсвирна — повтори Джейсън и тръгна към входа. — Трябва да изляза. Веднага ще се върна.
Офицерите в шатрата, и най-вече Темукин, останаха втрещени. Никой не си позволяваше да си тръгне оттук по този начин.
— Достатъчен ми е и един миг.
— Стой! — изрева Темукин, но Джейсън вече беше на входа. Стражът му препречи пътя със сабята си. Джейсън го блъсна с рамо, разлюля го и излезе навън. Външните стражи не му обърнаха внимание, тъй като не бяха разбрали какво става вътре. С безгрижна, но бърза крачка Джейсън свърна надясно и стигна до ъгъла на просторната камача, преди преследвачите му да се изсипят след него. Вдигна се невъобразима шумотевица и гонитбата започна. Джейсън сви зад ъгъла и се впусна стремително покрай стената.
За разлика от по-малките, кръгли камачи, тази тук беше правоъгълна и стигнал до следващия ъгъл, Джейсън светкавично зави, преди разгневената тълпа да го е видяла накъде отива. Докато заобикаляше стремглаво постройката, зад гърба му се разнасяха крясъци и дрезгави викове. Той забави крачка едва когато се скри зад последния ъгъл и отново се озова отпред.
Потокът от преследвачи се беше отклонил в противоположната посока и отдалече виковете им приличаха на вой на хрътки. Двамата стражи на входа отпреди малко ги нямаше, а всички останали гледаха на другата страна. Джейсън се приближи с равна крачка и влезе. Темукин, който кръстосваше сърдито насам-натам, веднага разбра, че е влязъл някой.
— Е! — извика той. — Хванахте ли… а, ти ли си? — Той отстъпи и извади сабята със светкавичен размах.
— Аз съм твой верен слуга, Темукин — каза Джейсън решително и скръсти ръце, без да се отдръпне. — Дойдох да те известя за бунт сред племената ти.
Темукин не нанасяше удара, но и не сваляше сабята си.
— Казвай бързо. Краят ти наближава.
— Зная, че си забранил личните вражди сред тези, които ти служат. Но някои от тях искат да заколят прислужницата ми само защото уби един мъж, който я нападна. Не съм се отделял от нея, откакто се случи всичко това — до днес поне. Ето защо помолих един доверен човек да бди и да ме известява. Чух свиркането му, тъй като той не се е осмелил да влезе в камачата на Темукин. Току-що приказвах с него. Въоръжени хора са нападнали моята камача по време на отсъствието ми и са отвели прислугата ми. Все пак съм чувал, че за всички, които следват Темукин, има само един закон. Обръщам се към теб с молба да се произнесеш за станалото.