Мета взе една бойна секира и застана на входа, за да пази някой да не изненада Джейсън при отварянето на контейнера. Той извади консервите с ядене, разпечата ги и посочи към радиото.
— Свържете се с Кърк към полунощ. Уведомете го за всичко. Тук би трябвало да сте в относителна безопасност, но ако усетите, че се задават неприятности, кажете му да ви изтегли.
— Не. Ще останем тук, докато се върнеш. — Тя загреба с лъжицата и се нахвърли лакомо върху храната. Гриф взе другата консерва, а Джейсън пое поста при входа.
— Празните кутии оставете в контейнера, докато намерим къде да ги заровим на по-сигурно място. Де да можех да ви помогна с още нещо.
— Не се безпокой за нас. Знаем как да се грижим за себе си — твърдо му отвърна Мета.
— Да — сериозно се съгласи Гриф. — След Пиръс тази планета е направо цвете. Само дето храната е лоша.
Джейсън ги изгледа и двамата — пребити, ала непобедими. Той отвори уста, но я затвори, тъй като наистина нямаше какво да каже. Напълни една кожена торба с нещата, които смяташе, че ще му потрябват за пътуването, допълнителни дрехи и микроминиатгарен приемо-предавател, който се събираше в кухата дръжка на бойната му секира. Тя и късата сабя бяха единствените му оръжия. Беше изпробвал и обшит с ламарина рогов лък, но той се оказа толкова непосилен за възможностите му, че най-добре беше да не използва не само него, но и никое от местните оръжия. Разлюлял щита в лявата си ръка, той махна за сбогом и тръгна.
Когато се приближи с моропа, видя, че за експедицията се бе събрал един малък отряд от не повече от петдесетина души. Те не носеха допълнителни съоръжения или провизии, тъй че очевидно не ставаше въпрос за продължително пътешествие. Студените погледи, които го пресрещнаха, дадоха на Джейсън да разбере, че е единственият външен човек. Всички останали бяха или висши офицери и близки сътрудници на Темукин, или членове на собственото му племе.
— И аз мога да пазя тайни — рече Джейсън на Аханк, който яздеше навъсен до него, но получи в отговор само изтънчено подбрани груби ругатни. Пълководецът се появи и ги поведе след себе си в двойна колона.
Ездата беше мъчителна и Джейсън с благодарност си мислеше за седмиците, прекарани преди това на седлото. Отначало запрепускаха към предпланините на изток, но щом се скриха от полезрението на лагера и се увериха, че са далеч от всякакви случайни погледи, те завиха и се отправиха стремглаво на юг. Оставяха след себе си дол след дол и от всички страни на пътя им се издигаха планини, които ставаха все по-високи и по-високи. Джейсън дишаше през кожения си шал и не му се вярваше, че въздухът, който щипеше гърлото му, може да бъде толкова студен, но това, изглежда, не безпокоеше никого другиго.
При залез слънце хапнаха набързо нещо студено и продължиха нататък. Джейсън виждаше известен смисъл в това — по време на краткия им престой бе измръзнал почти до кости. Сега се точеха един след друг. Пътеката беше толкова тясна, че Джейсън, като мнозина други, слезе и поведе моропа си, мъчейки се да се загрее чрез движение. Изпълненото със звезди небе осветяваше пътя им със студената си светлина.
На границата между два дола Джейсън погледна към сивото море вдясно от него, което се простираше в далечината зад почти отвесните скали. Море ли?! Той спря толкова ненадейно, че моропът се блъсна в гърба му и трябваше да отскочи встрани, за да не го стъпче.
Не, и дума не може да става за море. Те се намираха насред континента. И на твърде голяма височина. Прозрението дойде малко по-късно — пред очите му наистина се разкриваше море, повърхността на море от облаци. Джейсън не ги изпусна от погледа си, докато не се скриха при един завой на пътеката. Сега вече тя се свличаше надолу точно според очакванията му. Той спря моропа и го яхна отново. Някъде напред се намираше краят на света.
Владенията на номадите свършваха тук, при урвата, която се простираше от единия до другия край на континента — здрава каменна стена, издигаща се долу от равнините. Тук също свършваше и планинският климат. Топлите южни ветрове, които духаха на север, се блъскаха в канарата, издигаха се нагоре и кондензираха в облаци, а след това връщаха водния си товар обратно в долната земя във вид на дъжд. Джейсън се чудеше дали изобщо виждат слънце толкова близо до стръмния склон. От искрящия снежен прах в падините личеше, че силните бури проникват дори над тази естествена бариера.
Пътеката взе да се спуска през тесен проход надолу и във вътрешността му Джейсън съзря под един скален навес каменна колиба, а до нея — стражи, които стоически бдяха над преминаването им. Каквато и да беше крайната цел, тя положително беше близо. Малко по-късно всички спряха и на Джейсън бе предадено да се яви при Темукин. Той се затътри към началото на шествието колкото можеше по-бързо въпреки вдървените си мускули.