Отдолу се намираше бялото море от облаци, които се плискаха и разбиваха в основата на дългата урва. Назъбените сиви планини, които се виждаха отвъд, приличаха на джуджета в сравнение с нея. На фона на гигантските размери на тази урва Джейсън се чувстваше увиснал като паяк на нишката си, който се спуска по безкрайна стена и уж напредва, а всъщност през цялото време стои на едно и също място, тъй като мащабите бяха огромни. Той поглеждаше ту вдясно, ту вляво — и в двете посоки грапавият отвесен склон стигаше до хоризонта, където се размиваше и чезнеше, все тъй устремен към небето.
Сега Джейсън виждаше, че мястото, където бе разположена лебедката, е много по-ниско, отколкото останалата част на каменната бариера. Той реши, че отдолу трябва да има също такова възвишение, защото в противен случай лозовата въжена линия не би била в състояние да издържи и собственото си тегло, а за допълнителен товар да не говорим. Облаците все повече се приближаваха към него и дори му се стори, че само да протегне крак, и ще ги ритне. След това го докоснаха първите влажни пипала на мъглата, облаците го погълнаха и той остана сам сред сивото владение на небитието.
Последното нещо, което очакваше, че ще направи, докато висеше на края на километричната, подскачаща нагоре-надолу връв, бе да заспи. Но така и стана. Люлеенето, умората от денонощната езда и вездесъщото еднообразие наоколо си казаха думата. Той се успокои, отпусна глава и след няколко секунди вече хъркаше звучно.
Събуди се, когато усети, че капки дъжд се стичат във врата му и надолу по гърба. Въпреки че въздухът бе много по-топъл, той потрепери и здраво стегна яката си. Това беше един от онези дъждове, които ръмят и ръсят по цял ден без никакви изгледи за спиране. През него той все пак различаваше набраздената скална повърхност, покрай която се спускаше в момента, а когато се наведе да погледне през пръстите на краката си, забеляза нещо с неопределени очертания. Какво ли беше? Хора? Приятели или врагове? Ако местните жители знаеха за лебедката, скрита в облаците горе, защо да не ги причакат тук с отряд главорези. Той измъкна бойната секира от колана и нахлузи ремъка й на китката си. Отдолу стърчаха отделни каменни блокове, пръснати из безцветното поле, покрито с подгизнала от дъжда трева. Въздухът беше влажен и лепкав.
— Разкопчавай хамута и бъди готов да го пуснеш! — заповяда Темукин, който се появи изневиделица и наперено тръгна към него през полето. — А секирата защо ти е?
— В случай че ме чака някой друг освен теб — отвърна Джейсън, но я прибра отново на колана си и се зае с кожения хамут. Еластичното въже се изопна неочаквано и го доближи на сантиметри от земята.
— Пускай се! — извика Темукин и Джейсън го послуша, но за нещастие тъкмо тогава въжето тръгна отново нагоре. Той се издигна доста, за миг увисна във въздуха без никаква опора и след това се стовари тежко на земята. При удара се претърколи и дръжката на сабята му го ръгна в ребрата, заболя го, но му се размина само с това. Над тях се разнесе бързо свистене — освободеното от товара въже се сви и полетя нагоре.
— Насам — упъти го Темукин, обърна се и тръгна, а Джейсън все още се мъчеше да се изправи на крака. Тревата бе хлъзгава и мокра и той зашляпа с ботуши из калта. Темукин отиде зад един десетметров каменен стълб и посочи към върха му.
— Оттам можеш да гледаш кога ще пристигне моропът ти. Събуди ме тогава. Моето животно пасе отсам. Внимавай да не се загуби. — Без да дочака отговор, той легна на едно относително сухо и закътано от канарата място и покри лицето си с парче кожа.
„Естествено, каза си Джейсън, точно за такова нещо си мечтаех на този дъжд. Една хубава мокра скала и страхотен изглед към нищото.“ Той се изкатери по стръмния наклон на камъка и седна на заобления му връх.
Изпари му се всякакво желание за сън — немислимо беше дори да се седи удобно върху неравната и твърда повърхност, тъй че Джейсън през цялото време се измъчваше и страдаше. Тишината се нарушаваше единствено от нескончаемия шепот на дъжда, раздиран от време на време от възторженото тръбене на моропа, който се наслаждаваше на необичайния пир. Когато дъждовната пелена все пак се отдръпваше, по склона надолу се разкриваха тревни пасища, буйни поточета и потъмнели камъни, които се подаваха от зеленината. Измина цяла вечност, преди Джейсън да долови над главата си хриптене и да съзре неясния силует, който бавно се спускаше през мъглата. Тогава той слезе от канарата и Темукин се събуди и застана нащрек в мига, в който го докосна по рамото.