Възвишението свърши внезапно до една назъбена урва, в дъното на която течеше пенеста река. Темукин заповяда да извлекат трупа на омотаното с въже мъртво животно до ръба на скалата, където група войници го повдигнаха и бутнаха долу. То плесна във водата, вдигна фонтан от пръски, почти насмешливо махна за последен път с ноктестата си лапа и водовъртежът го отнесе от погледите им. Без никакво колебание Темукин обърна курса на югозапад покрай речния бряг — личеше си, че е бил предупреден за това препятствие предварително. Походът продължи устремно напред.
Късно следобед дъждът спря и местността стана съвсем друга. Равнината се изпъстри с храсталаци и дървета, а под надвисналото небе недалеч пред тях се показа и една голяма гора. Темукин прекрати похода веднага щом я съзря.
— Поспете! — заповяда той. — Ще продължим на мръкване.
Джейсън само това и чакаше. Докато останалите още спираха, той се смъкна от моропа, сви се на тревата и затвори очи. Юздите на животното бяха завързани за глезена му. След удара по черепа, пашата, водопоя и препускането то също се радваше на почивката. Изпъна се на земята в целия си ръст, протегна глава в сочната трева и си отскубна едно снопче, за да си го държи в устата, докато спи.
Небето беше тъмно, но когато стоманените пръсти се забиха в краката му и го разтърсиха да се събуди, на Джейсън му се струваше, че току-що е затворил очи.
— Тръгваме — рече Аханк.
Джейсън приседна, усети как при това усилие изтръпналите му мускули изскърцаха и разтърка очи, за да пропъди съня. Още през деня бе излял остатъците от ачадх от меха си и го бе напълнил с прясна речна вода. Затова сега се напи до насита, и наплиска на воля лицето и главата си. В тази земя нямаше недостиг на вода.
Тръгнаха в колона по един, начело с Темукин. Джейсън беше предпоследен. Аханк яздеше ариергард и от огнения му поглед и извадената сабя личеше, че охранява не друг, а Джейсън. Изследователският отряд се бе превърнал във военен и номадите не се нуждаеха от помощ, а от един скитащ се жонгльор очакваха само пречки. На опашката поне се намираше на сигурно място и там не можеше да създава никакви неприятности. В противен случай щеше да бъде ликвидиран. Джейсън яздеше спокойно и се стараеше стойката му да излъчва невинно подчинение.
Напредваха безшумно, дори когато навлязоха в горите. Меките лапи на всеки следващ мороп стъпваха ритмично в следите, оставени от предното животно. Нямаше ни скърцане на ремъци, ни дрънчене на метал. Те приличаха на призрачни сенки, които се движеха в просмуканата от дъжда тишина. Дърветата се разредиха и Джейсън разбра, че са излезли на поляна. Недалеч мъждукаше светлина и той различи с крайчеца на окото си тъмния силует на някаква сграда.
Все още мълчаливо, войниците завиха плавно надясно и се отправиха към сградата. Когато се приближиха на не повече от няколко метра, пред тях изневиделица изникна осветен правоъгълник, тъй като се отвори врата. В светлината на входа застана ясно очертана фигура на мъж.
— Този го оставете… убийте останалите! — извика Темукин и нападателите се хвърлиха напред, без да го дочакат да довърши.
Джейсън по случайност се намираше до човека на входа, обаче сякаш всички останали го изпревариха. Мъжът отскочи назад с дрезгав вик и се опита да затвори вратата, но трима войници мигновено връхлетяха върху нея, разтвориха я и го запратиха вътре. След това се проснаха по лице на пода. Джейсън разбра причината още щом се смъкна от гърба на моропа. На отворената врата бяха спрели нови петима номади с опънати лъкове, двамата коленичили, а другите трима — прави. Те стреляха два пъти, три пъти и въздухът се изпълни със свистенето и звъна на стрелите им. Джейсън стигна до тях в мига, в който прекратиха огъня и нахлуха в сградата. Точно зад тях беше, но битката бе приключила.
Голямата като хамбар стая, осветена от една-единствена пукаща свещ, преливаше от смърт. Мъртъвците и умиращите лежаха сред безпорядъка от преобърнати маси и столове. Сивокос човек със стрела в гърдите се гърчеше и стенеше; един войник се наведе над него и с бърз замах на секирата му преряза гърлото. Отново се раздаде трясък, тъй като останалите номади бяха заобиколили сградата и я щурмуваха отзад. И въпрос не можеше да става за бягство.
Само един човек беше все още жив и все още оказваше съпротива — човекът, който ги бе пресрещнал на входа. Той беше висок, разчорлен, облечен в груби, домашнотъкани дрехи и удряше където му падне с огромна и дебела бойна тояга. Колко му беше да го убият — една стрела щеше да свърши работа, — но номадите искаха да го вземат в плен, а никога досега не се бяха натъквали на такова простичко оръжие. Един от тях вече седеше на земята и се държеше за крака, а друг бе обезоръжен пред очите на Джейсън, сабята му издрънча и полетя в ъгъла. Човекът от низините беше застанал с гръб към стената и отпред бе непристъпен.