Беше навлязъл сред дърветата и забравил за гората — беше забравил, че тези хора бяха изтребили първата миньорска експедиция и с удоволствие биха сторили същото и с всеки пришълец, който им попаднеше. Сред тях той беше шпионин и работеше за пълния им провал.
Ами тъй де. Той можеше да се помири със себе си само ако никога не забравяше, че играе някаква роля, а не се забавлява, и че целият този маскарад си има цел. Трябваше да разруши обществената структура на тези номади и да се погрижи пирийците да отворят рудниците си на спокойствие.
Но на Джейсън, самотен в дъждовната нощ, премръзнал и налегнат от черни мисли, това му се струваше като една съвсем неясна перспектива. По дяволите. Той се въртеше и се опитваше да се настани удобно и да заспи, но картините от клането непрестанно му пречеха.
„По своему, Темукин, ти си голям човек, мислеше си той. Но ще се наложи да те унищожа.“ Дъждът се изливаше безпощадно.
Щом се развидели, те тръгнаха отново в безмълвна колона сред потъналата в мъгла гора. Плененият селянин тракаше със зъби от страх и най-сетне разпозна една поляна и пътека. Вече усмихнат и доволен, той им посочи правилния път. Устата му беше затъкната с парцали от облеклото му, за да не може да вдигне тревога.
Пред тях изпукаха счупени клонки и се чуха гласове.
Колоната спря, внезапно притихнала, и в гърлото на пленника опряха сабя. Нищо не помръдваше. Гласовете пред тях се усилиха и от завоя на пътеката излязоха двама мъже. Те направиха две-три крачки, преди да доловят неподвижните безмълвни силуети, толкова близо до тях в мъглата. Но преди да реагират по някакъв начин, половин дузина стрели им отнеха живота.
— Какви са тези пръчки, дето ги носят? — обърна се Темукин към Джейсън.
Джейсън се спусна на земята и с ботуша си преобърна най-близкия труп. Мъртвият носеше само лек стоманен нагръдник и стоманен шлем и беше облечен с дрехи от грубо платно и кожа. На колана имаше къса сабя и все още стискаше в ръката си не нещо друго, а примитивен мускет.
— На това му викат „пушка“ — каза Джейсън и я вдигна. — С помощта на барута изхвърля парчета метал, които могат да убиват. Барутът и металът се вкарват ей през тази тръба тук. Когато се дръпне лостчето в дъното, този камък хвърля искра в барута, той се взривява и изстрелва метала.
Джейсън вдигна поглед и видя, че всеки, който бе чул думите му, бе насочил лъка и стрелата си към гърлото му. Той внимателно остави оръжието, смъкна две кожени торби от колана на загиналия и погледна вътре в тях.
— Така си и мислех. Куршуми и парцали… а това е барут. — И той подаде на Темукин втората торба. Пълководецът погледна вътре и я помириса.
— Тук няма много.
— Не трябва много, поне за пушките. Но там, откъдето идват тези мъже, положително има по-големи количества.
— И на мен така ми се струва — съгласи се Темукин и махна с ръка към щурмоваците. Те прибраха обратно стрелите, отсякоха палците на убитите и отстраниха труповете от пътя. Той взе и двата мускета за себе си.
След не повече от десет минути езда пътят ги изведе на края на една поляна, или обширна ливада, която се простираше по продължението на плавно носеща се река. На брега се издигаше масивна и здрава каменна постройка с висока кула в центъра. На върха на кулата се виждаха две фигури.
— Пленникът твърди, че това е сградата на войниците — каза офицерът, който превеждаше.
— Питай го дали знае колко входа има! — заповяда Темукин.
— Твърди, че не знае.
— Да се убие.
Светкавичен саблен удар ликвидира пленника и трупът му бе захвърлен в храсталака.
— Отпред има само една малка врата, онази там, и тесни дупки, през които може да се стреля с лъкове и пушки — отбеляза Темукин. — Тази работа не ми харесва. Искам двама души да огледат сградата от другите й страни и да ми кажат какво виждат. Какво е онова кръглото нещо над стената? — попита той Джейсън.
— Не зная… но се досещам. Би могло да е пушка, като тези, само че много по-голяма — изстрелва едро парче метал.
— И на мен така ми се струва — заяви Темукин и замислено присви очи. Той нареди нещо на двама души, те се обърнаха и препуснаха обратно по пътеката.