Толкова си приличаха. Вождът бе по-висок, но широкоплещестият пириец също нямаше вид на дебелак. И по облекло не си отстъпваха, тъй като Кърк беше изпълнил предадените по радиото указания на Джейсън. На нагръдника му се мъдреше шарен и застрашителен двуизмерен образ на орел, а черепът на птицата украсяваше шлема му.
— Аз съм Кърк, вожд на пирийците — заяви той, като ту вадеше, ту прибираше сабята си и стърженето й изопваше нервите.
— Аз съм Темукин, пълководец на племената. Трябва да ми се поклониш.
— Пирийците не се покланят на никого.
Темукин издаде дълбоко гърлено ръмжене като разярен хищник и се хвана за сабята. Джейсън едва потисна желанието си да затвори очи и да побегне. Това щеше да си бъде чисто убийство.
Кърк си знаеше работата. Не беше дошъл тук да сваля Темукин… поне не веднага… тъй че не посегна към сабята. Вместо това ръката му се стрелна със светкавичната скорост, присъща единствено на пирийците, и го сграбчи за китката.
— Не съм дошъл да се бием — каза той спокойно. — А като равен да те подкрепя в делото ти. Ще разговаряме.
Гласът му не трепна, но и сабята на Темукин не се подаде нито на сантиметър повече от кожените ремъци. Пълководецът притежаваше огромна сила и устойчивост, ала Кърк беше непоклатим като канара. Пириецът не помръдваше, не проявяваше никакви признаци на напрежение, а на челото на Темукин вените се издуха. Безмълвното противоборство продължи десет-петнайсет секунди, докато тъмната кожа на Темукин доби червен оттенък и всеки мускул на тялото му се изопна от напрежение.
Това беше пределът на човешката издръжливост. Кърк се усмихна. Просто едва доловимо повдигна ъгълчетата на устата си — забелязаха го единствено стоящите наблизо Темукин и Джейсън. След това бавно и неумолимо натисна ръката на пълководеца надолу и сабята се върна обратно в калъфа.
— Не съм дошъл да се бием — повтори Кърк едва чуто. — Нека оставим борбата за младите. Ние сме вождове, ще разговаряме.
И той отпусна хватката си толкова ненадейно, че Темукин се олюля от реакцията, тъй като изопнатите му мускули нямаха повече срещу какво да се напрягат. Той отново беше човекът, който трябваше да решава, и разумът в тялото му воюваше срещу животинските наклонности на варварската му природа.
Мълчанието продължи доста дълго, но изведнъж Темукин се закиска и смехът му бързо прерасна в дълбоко гърлено буботене. Той отхвърли глава назад, продължи да се залива от смях напук на цялата вселена, после замахна и потупа Кърк по рамото с такава сила, че можеше да зашемети мороп или да умъртви някой по-дребен човек. Но Кърк само се олюля леко и му се усмихна в отговор.
— Току-виж си ми допаднал! — извика Темукин. — Ако преди това не те убия! Ела с мен в моята камача. — Пълководецът тръгна и Кърк го последва. Двамата подминаха Джейсън, без да го удостоят с поглед. Той вдигна очи, със задоволство установи, че нито небето се бе продънило, нито пък се бе появило ново слънце, и се запъти след тях.
— Ти оставаш тук — заповяда Темукин, когато стигнаха до камачата, и го прикова на място с такъв яростен поглед, сякаш само той бе отговорен за всичките злощастия. После махна на стражите да застанат на пост и влезе след Кърк. Джейсън не възрази. Предпочиташе да чака тук, на вятъра, колкото и да беше студено, само и само да не присъства на противоборството в шатрата. Как ли щяха да се отърват, ако с Темукин се случеше най-лошото? Умората и болката отново започваха да го завладяват и той се олюляваше на вятъра и се чудеше дали да не рискува една бърза инжекция с апарата за първа помощ. Отговорът очевидно можеше да бъде само отрицателен и той продължи да се олюлява и да чака.
Отвътре долитаха високи, гневни гласове. Джейсън се сви и зачака края. Но не се случи нищо особено. Той отново се олюля, реши, че ще му стане по-леко, ако седне, и се отпусна на земята. Тя се оказа ледена. Вътре повишиха тон още веднъж и след това настъпи зловеща тишина. Джейсън забеляза, че дори и стражите си размениха загрижени погледи.
Раздаде се остро „хряяяс“ от раздрана материя и те скочиха и се обърнаха с вдигнати пики. Кърк беше отпрал отвора, без да благоволи да го развърже. Дебелите кожени ремъци се скъсаха и излетяха от тежките си халки, а желязната подпора се изкриви. Кърк очевидно не забелязваше нищо. Той премина уверено покрай стражата, кимна към Джейсън и продължи нататък. Джейсън мярна с поглед подутото от гняв лице на Темукин, което се подаваше на входа. Това му стигаше. Обърна се и се втурна към Кърк.