— Да го изпробваме тогава — рече Кърк и пришпори животното си в галоп. Пирийската колона се вряза сред галопиращата орда и се устреми към нейния водач.
Те препускаха стремглаво откъм десния фланг, докато се изравниха с хората на Темукин и тогава отново забавиха ход. Джейсън тръгна напред, готов с необходимите си аргументи, но видя, че са излишни. След като изгледа продължително и студено пирийците, Темукин отново обърна поглед напред. Той приличаше на шахматен майстор, който вижда мат дванайсет хода напред и се отдръпва, без да ги разиграе. Аргументите на Джейсън му се струваха очевидни, затова не си направи труда да ги изслуша.
— Провери вървите на барутните бомби! — заповяда му той. — Ти отговаряш за тях.
От изгодната си позиция до пълководеца Джейсън можеше да огледа със собствените си очи безупречната организация на варварската армия и започваше да си дава сметка, че Темукин трябва да е военен гений. Неграмотен и неук, непритежаващ авторитетни източници, на които да се позове, той беше преоткрил всички основни положения на военните маневри и широкомащабните военни действия. Капитаните му не бяха обикновени предводители на самостоятелни поделения. Те действаха като щаб, който приемаше съобщения и издаваше заповеди по собствена инициатива. Войските се ръководеха чрез проста система от рогови сигнали и жестове, така умело, че многохилядната армия се превръщаше в гъвкаво и опасно оръжие.
При това изключително боеспособно. Когато се събраха всички войски, Темукин ги разгъна в редица, широка един километър, която едновременно настъпваше по целия фронт. Без да спира. Настъплението, започнало преди изгрев слънце, продължи и през ранния следобед без каквото и да било прекъсване. Продължителният преход не се нравеше на отпочиналите и охранени моропи, но поне им беше по силите и те се подчиняваха на пришпорването. Почти от рождение на седлата, номадите като че ли не обръщаха внимание на безкрайното подхвърляне и тръскане, ала Джейсън съвсем скоро се почувства разнебитен и измъчен — въпреки неотдавнашната си тренировка. Всичко това не личеше да се отразява на пирийците.
Далеч пред основното ядро на войската яздеха разузнавачески ескадрони и късно следобед нашественическата армия се натъкна на следите им. Съсечени номади, първо самотен ездач, чиято кръв се смесваше с кръвта от заклания му мороп, после цяло семейство, което бе имало нещастието да пресече пътя на армията. Ескунгите и сгънатите камачи все още димяха сред зловещия безпорядък от трупове наоколо. Безмилостно съсечени мъже, жени и деца, дори моропи и стада. Темукин водеше тотална война и не оставяше нищо живо по пътя си. Беше брутално пресметлив в мисленето си. Водеше войните, за да ги печели. За него имаше смисъл всичко, което му осигуряваше победа. Имаше смисъл тридневен преход да се измине за един-единствен ден, ако това означаваше изненада за врага. Имаше смисъл да се убива всеки срещнат, за да не даде тревога, както и да се унищожават вещите му, за да не се обременят войните с плячка.
Правилността на тактиката на Темукин бе доказана малко преди мръкване, когато препускащата армия връхлетя върху едно голямо село на невестулките, разположено в подножието на планините.
Щом многобройните ездачи стигнаха до последния хребет, в лагера бе дадена тревога, но време за бягство нямаше. Фланговете свиха навътре и се срещнаха зад лагера, въпреки че, изглежда, няколко здраво пришпорвани моропа бяха успели да се измъкнат, преди да се затвори кръгът. „Небрежно“ — помисли си Джейсън, изненадан, че Темукин бе допуснал такъв пропуск.
След това всичко се превърна в една касапница. Отначало чрез вездесъщите облаци стрели, които отблъсваха и покосяваха защитниците, после с вълна от пики при пълен галоп. Джейсън се отпусна на гърба на животното не от страх, а просто от ненавист към кръвопролитието. Пирийците атакуваха заедно с останалите. Благодарение на постоянните упражнения те вече всички си служеха изкусно с късия лък, въпреки че още не можеха да стрелят толкова бързо като номадите, но показваха на какво са способни чрез тактиката на светкавичната изненада. Нападаха мигновено, врязваха се в защитниците и ги прегазваха. Те не отбиваха удара и не се опитваха да се отбраняват. Вместо това се нахвърляха като тарани, съсичаха, убиваха, без да забавят ход. Тази работа не беше за Джейсън. Той остана при двамата роптаещи мъже, които бяха натоварени с охраната на барутните бомби, прокара пръсти по струните на лютнята си и взе да съчинява нова песен, с която да възпее това величаво събитие. Когато плячкосването привърши, вече се бе стъмнило и Джейсън бавно тръгна с моропа си из разграбения лагер. По пътя срещна ездач, който го търсеше.