— Заповядай на останалите пирийци да дойдат тук — каза Джейсън, като едва се сдържаше да не извика от болка — и им нареди на тях и на другите войници да хвърлят камъни по отбранителните позиции. Едва ли ще постигнат нещо — но стрелците няма да могат да засекат хората с истинските бомби.
Сабята се поколеба, стоманените пръсти се отпуснаха едва-едва и Джейсън бързо продължи.
— Ако човек се изправи сам срещу масирания им огън, чака го сигурна смърт. Но ако успеем да разсеем огъня, ще можем да продължим да напредваме с нормален ход през долината и да ги обезвредим. Преди да се мръкне, ще сме загърбили отбранителните им позиции.
За миг вниманието на Темукин се насочи към армията му и вече смрачаващото се небе и напрежението спадна. Единственото важно нещо беше да се спечели битката, всички лични интриги трябваше да почакат. Той взе да издава заповеди, без да съзнава, че все още стиска сабята в ръка. Желязната хватка на Кърк най-сетне се разтвори и Джейсън поотпусна натъртените си мускули.
Настъплението стана неудържимо. От всички страни изскачаха силуети и мятаха камъни, та смаяният противник нямаше как да разпознае кой хвърля светкавиците. Номадите само запращаха камъните и се втурваха обратно към прикритията си, а пирийците, с техния дългогодишен опит в мятането на гранати, се прицелваха внимателно и камъните им попадаха точно зад стените, като същевременно разбиваха някой и друг череп при това. Нападателите се придвижваха неумолимо напред и разгромяваха едно по едно съпротивляващите се укрепления.
— Наближаваме края! — извика Джейсън, посочи напред и разтърси Кърк с удар по рамото, за да привлече вниманието му.
На това място Пролуката нямаше и стотина метра на ширина и бе прищипната между две високи скални кули, които стърчаха направо от дъното на долината. През тесния процеп се виждаха заревото на залеза и отвъдната равнина. При кулите свършваха и почти отвесните стени. Веднъж ордата да минеше оттам, и нищо повече нямаше да я спре. Джейсън и Кърк си запроправяха път с нова серия бомби и изведнъж видяха, че повечето от войниците тичат насреща им. Някъде от далечината пред тях прииждаше на вълни пронизителният вой на железните рогове.
— Какво става? — сграбчи Кърк едного от бягащите. — Какво значат роговете?
— Отстъпление! — викна човекът и посочи напред. — Виж онова нещо! — След това се изплъзна и изчезна.
Сред бягащите войници се стовари огромна канара и размаза един от тях като насекомо. Джейсън и Кърк вдигнаха поглед и видяха как там, високо горе, по хребета, се катереха някакви мъже. Фигурите им ясно личаха на небосклона, те вдигаха и бутаха нещо към една заоблена купчина.
— И на отсрещния хребет! — извика Джейсън. — От двете страни имат струпани канари, готови да се срутят върху главите ни. Оттегляй се! — Те заотстъпваха неохотно сред падащите камъни.
Спасиха се единствено поради обстоятелството, че това бойно средство бе предвидено само за краен случай и че никога досега не бе използвано. Поколение след поколение бяха трупали скалите и канарите все по-високо и по-високо и подпорните колони се бяха вклинили в ръба на урвата. Воините се опитваха да ги избутат с дълги прътове, но те не помръдваха. Най-сетне един безразсъден смелчак се провеси на въже и заудря с всички сили подпорите в основата, където се бяха врязали в скалата. Положително успя в начинанието си, защото изчезна светкавично, повлечен от срутващите се канари, които като че за миг увиснаха във въздуха и след това полетяха надолу. Малко след това поддадоха и подпорите на отсрещния хребет.
Джейсън и Кърк бягаха с всички останали.
Нямаше много загинали, тъй като повечето хора бяха предупредени навреме. Пък и на това място Пролуката толкова се стесняваше, че падащите камъни се трупаха все по-високо и по-високо и задръстваха изхода.
Когато и последният камък изтрещя, настъпи тишина. Пролуката бе затворена и изцяло преградена от каменната бариера.
Очевидно походът се беше провалил.
14.
— Това не ми харесва — възрази Кърк. — Струва ми се, че изобщо не може да стане.
— Бъди така любезен да запазиш съмненията за себе си — процеди през зъби Джейсън, когато се приближиха до Темукин. — И бездруго доста ще трябва да се потрудя, докато му пробутам новата си идея. Ако не можеш да ми помогнеш, поне стой мирно и от време на време кимай с глава, все едно че си съгласен с мен.
— Това е безумие — промърмори Кърк.