— Имаш ли батерия? — попита Джейсън.
— Разбира се, нали това беше част от нарежданията? — Джейсън можеше да си представи как исполинът смръщва вежди в тъмното. За един пириец беше немислимо да забрави някакво нареждане. — Има фотонен запас от осемнайсет хиляди светлинни часа и най-високата й мощност е хиляда и двеста светлинни фотона.
— Отнеми й силата, ще ни стигне и по-малко от една десета от това. Вертокапсулата е фототропна и е нагласена на двойно по-силен и от най-ярката звезда светлинен източник…
— Капсулата е кацнала, координати спрямо радиото, разстояние приблизително десет километра.
— Точно така. Тя спокойно вдига около сто и двайсет на час, тъй че вече можеш да включиш батерията на същите координати.
— Почакай, пилотът казва нещо. Дръж я.
Джейсън пое голямата колкото пръст тръбичка, включи я и завъртя регулатора. Тесният светлинен лъч проряза мрака наоколо. Насочи го по посока на совалката.
— Пилотът казва, че са имали неприятности с отстраняването на петната по найлоновото въже. Включили са го в пратката, но не могат да гарантират, че ще е водоустойчиво, а освен това е и много зацапано.
— Колкото по-зацапано, толкова по-добре. Само отдалеч да прилича на кожа. И дъжд не очаквам. Чу ли това?
От небето долиташе непрестанно усилващо се бръмчене. Скоро започнаха да различават и трудно забележимата червена светлина, която се спускаше към тях. Миг по-късно светлинният лъч се отрази от сребристия корпус на вертокапсулата и Джейсън намали силата му. Еднометровият силует над тях доби по-ясни очертания и с едва доловим шепот от реактивния двигател се спусна право надолу, като намали скоростта си, щом усети земята с радарния си алтиметър. Когато се приближи достатъчно, Кърк се пресегна, дръпна ръчката за кацане, капсулата се установи на земята и бръмченето заглъхна. Джейсън отвори люка на товарното отделение и измъкна навън навитото кафяво въже.
— Отлично! — каза той и го подаде на Кърк. Бръкна по-дълбоко и изрови стоманен чук, изкован ръчно от цяло парче метал. Отпусна го върху дланта си и остана доволен — ремъците на дръжката му бяха много удобни. Тук-там беше прояден от киселина и изтъркан с пръст, за да изглежда стар.
— Това какво е? — попита Кърк, като измъкна едно метално острие и го заразглежда на светлината.
— Клин. Половината трябва да са такива, а останалите — със скоби, като този. — И той вдигна едно подобно острие, с дупка в широкия си край, през която бе промушена пръстеновидна скоба.
— Тези неща не ми говорят нищо — заяви Кърк.
— Това няма значение — продължи Джейсън, като същевременно разтоварваше. — Аз съм този, който ще се качва по зъбера, и зная как да си служа с тях. Де да можех да взема със себе си и от по-съвременните съоръжения за алпинизъм, но те ще ме издадат веднага. И без това на кораба нямаме от тях. Има клинове с експлозив, които се забиват за по-малко от секунда и спойката е по-здрава от самата скала наоколо. Но аз няма да използвам нищо подобно. Само наредих във въжето да прекарат от онези едножични керамични влакна, които се употребяват вместо тел. Издържат повече от две хиляди кила. Това тук ще ме издигне нагоре по зъбера. Ще се катеря, докато има за какво да се хващам, после ще спра, ще забия един клин и ще се изкача върху него. За издатините или местата, където ще ми трябва въже, ще използвам клиновете със скобите. А тези са за близко до земята — вдигна той грубоват клин, издраскан от многобройни удари с чук и надупчен от старост. — Всички са направени от бетонно желязо, което не се среща много-много насам. Тъй че Темукин и хората му ще видят единствено имитациите на антики. Нищо не липсва. Можеш да кажеш на совалката да си прибира вертокапсулата.
Реактивните двигатели хвърлиха пясък в лицата им, капсулата се издигна и изчезна. Джейсън свети на Кърк с батерията, докато той привърза сплетеното кожено въже към найлоновото и го сложи в багажа отзад заедно с останалите принадлежности, от които Джейсън щеше да има нужда по време на изкачването. Поеха обратно към лагера. Зад тях първите лъчи на зората вече докосваха хоризонта.
Пирийците се върнаха при Пролуката и видяха, че през нощта се е водила отчаяна битка. Бентът от едри и дребни камъни все още запушваше отвора на долината, но вече беше гъсто осеян с трупове. Войниците спяха по земята, извън обсега на вражеските стрели, мнозина от тях бяха ранени. Оплискан с кръв номад, с тотема на гущеровия род върху шлема си, седеше безучастно, докато другарят му режеше края на забитата в ръката му стрела.