Воинът внимателно опъна назад стрелата до линията на челюстта си и се прицели. Чукът бе пристегнат с ремък за китката му, за да не го изгуби, но в лявата си ръка Джейсън все още стискаше клина и машинално го запрати към стрелеца. Тъпият край го удари по рамото. Не го нарани, но поне го отклони от целта му, тъй че и втората стрела не улучи. Той издърпа трета от колана си и я зареди на тетивата.
Войниците отдолу също стреляха с лъковете си, но мишената над главите им почти не влизаше в техния обсег и ги затрудняваше. Една почти изнемощяла стрела се заби в бедрото на Джейсън, но той не й обърна внимание.
Пусна чука и извади друг клин. От калена стомана, доста тежък и остър като игла. След първия опит вече можеше да прецени по-добре разстоянието. Впи пръсти в острието на клина, замахна високо над главата си и го хвърли с всички сили.
Острието улучи стрелеца отстрани във врата и се заби дълбоко. Онзи изпусна лъка, потрепери и умря. Тялото му изчезна, тъй като другарите му го издърпаха нагоре.
Някой бе накарал хората долу да млъкнат и Кърк проряза с вика си внезапно настъпилата тишина.
— Дръж се и се стегни!
Джейсън бавно погледна надолу и видя, че пириецът се е отдръпнал от подножието на зъбера с бомба в ръка и я пали, приведен над нея. Обезумял, Джейсън натика пръстите на краката си още по-навътре и заби свитите си в юмруци ръце дълбоко в отвесната пукнатина върху скалната повърхност.
Войниците се оттеглиха от подножието на урвата. Смалената фигура на Кърк замахваше все по-назад и по-назад, докато кокалчетата му сякаш опряха в земята. После изведнъж напрегна всичките си мускули и с едно-единствено конвулсивно движение запрати бомбата почти отвесно нагоре.
За миг сърцето му престана да бие. Джейсън помисли, че тя идва право към него, но после видя, че се отклонява встрани. Стори му се, че се задържа в най-високата точка на дъгата си и едва тогава изчезна зад очертанията на скалата.
Грохотът на експлозията се предаде от камъка на тялото му — смразяващо разтърсване. Зад гърба му заваляха каменни отломки и разкъсани човешки тела и той разбра, че флангът му е осигурен. Притеснението обаче все още не го напускаше.
— Кърк! — извика той. — Клинът. — Говореше на пирийски. — Какво стана с клина, който изпуснах? Ако Темукин го види…
Беше достатъчно само да зърнат клина и щяха да ги разкрият, че са пришълци от друг свят. Номадите бяха доста добре запознати с творенията на чужденците.
Сърцето му изтуптя силно веднъж, втори път и едва тогава отговорът на Кърк стигна до него.
— Всичко е… наред… видях го да пада… вдигнах го, докато всички гледаха към тебе. Ранен ли си?
— Отлично — каза Джейсън на себе си и въздъхна дълбоко. — Отлично! — повтори той високо. — Сега продължавам.
След всичко това просто му оставаше да се потруди здравата. На два пъти се наложи да прокара въжена примка през клина и да седне в нея да си отдъхне. Силите му изневеряваха. Вече бе използвал и най-мощните стимуланти от апарата за първа помощ, когато се озова в подножието на един комин, където си плю на ръцете, но слюнката му замръзна. Той махна леда от дланите си и смъкна багажа от гърба си. Колкото по-малко товар, толкова по-добре — трябваше да се раздели и с чука. Струпа излишните неща при подножието на комина и метна навитото въже около врата си.
След това прилепи гръб към едната стена и започна да мести крака по отсрещната — тялото му увисна успоредно на земята, прикрепяно единствено от раменете и петите. Първо се издигаше с помощта на лактите, а после местеше краката. Сантиметър по сантиметър той пълзеше все по-нагоре по комина.
Малко преди да стигне върха, разбра, че няма да успее. Но в същото време знаеше, че трябва. Да се върне назад щеше да му е точно толкова трудно, колкото и да продължи нагоре. А ако паднеше в подножието на комина, щеше да си счупи я крак, я ръка. И просто трябваше да си остане там и да умре от жажда. Едва ли някой друг щеше да се качи тук и да му помогне. Май беше най-добре да продължи нагоре.
Над главата му безкрайно бавно се появи небето и започна да се приближава все повече и повече, но и все по-мъчително към него, тъй като крайниците му отмаляваха. Когато най-сетне се добра до края на комина и пръстите на краката му се опряха в самия ръб на скалата, той не намери сили да се вдигне отгоре. Почина си няколко секунди, пое дълбоко дъх и изпъна крака. Същевременно се извъртя и се вкопчи в ронещия се скален ръб. За миг увисна в това положение, като нито падаше, нито имаше сили да се издигне и да се измъкне от комина. След това съвсем, съвсем бавно напрегна мускули и задраска с окървавените си пръсти по скалата, докато най-сетне се изтегли отгоре и се просна изтощен върху наклонената плоскост на зъбера.