Върхът беше изумително тесен — Джейсън видя това, докато лежеше и се бореше за глътка въздух. Не по-голям от едно легло. Когато му се възвърнаха силите, той пропълзя до ръба и махна с ръка към изпълнените с очакване хора долу. Те го видяха и към него се издигна нестройно и спонтанно ликуване.
Дали имаше за какво да се ликува? Той отиде до отсрещната страна и погледна оттам, но се отдръпна, тъй като група стрелци го дебнеха от върха на по-ниския зъбер и веднага го обсипаха със стрели. Само две от тях излетяха достатъчно високо, но пък се оказаха встрани от целта. Той погледна отново и видя под себе си вражеската позиция като на длан. Всичко беше на показ — както воините по края на Пролуката, така и редиците на стрелците, които бранеха върха на скалното свлачище. Беше постигнал целта си.
— Браво, Джейсън! — поздрави се той високо. — Ти си чест за всяка планета.
Седна с кръстосани крака, направи широка примка на края на въжето, нахлузи я на самия скален връх и я затегна. След това метна кожения край отвъд ръба и започна бавно да го спуска, докато едно сигнално подръпване не го извести, че въжето е стигнало до земята. Набързо го скъси с един морски възел и подаде уговорения сигнал — три подръпвания, — за да покаже, че го е завързал здраво. После пак седна и зачака.
Изправи се едва когато въжето се разлюля бясно и взе да се отдалечава от скалата. Незадъхан и свеж, Кърк се намираше непосредствено под него с огромен товар от бомби на гърба. Хванал въжето с две ръце, той се изкачваше право нагоре по зъбера.
— Можеш ли да се пресегнеш и да ми помогнеш да се прехвърля горе? — попита той.
— Разбира се. Само гледай да не счупиш нещо.
Джейсън легна по корем, опря здраво мишниците си върху един камък и протегна длан. Кърк освободи едната си ръка и двамата се уловиха за китките като акробати. Джейсън не се и опита да го издърпа — едва ли щеше да му се удаде да повдигне тялото на Кърк. — а вместо това разпери крайници и се вкопчи за камъка колкото се може по-здраво. Кърк се изтегли нагоре, преметна ръка през ръба на скалата и прехвърли тялото си.
— Много добре — зарадва се той, като погледна надолу към праговете. — Нямат никакъв шанс. Взел съм допълнително микрогранати, можем да ги използваме. Да започваме ли?
— Ах, ти ми разрешаваш да хвърля първата бомба за сезона?! Колко мило!
Грохотът от взривовете се превърна в една безкрайна канонада и войските на Темукин с победоносен рев се заизкачваха по скалния склон. Изходът от битката бе ясен — щяха скоро да я спечелят, а след нея и самата война.
Джейсън приседна и взе да наблюдава с какво удоволствие Кърк бомбардира туземците отдолу.
Тази част от плана бе изпълнена. Ако и следващият етап се развиеше толкова добре, пирийците щяха да се сдобият с рудници и със собствена планета. Щяха да спечелят последната си битка.
Джейсън искрено се надяваше на това. Беше започнал твърде много да се уморява.
15.
Джейсън динАлт дръпна юздите, спря моропа си на върха на ширналия се пред погледа му склон и потърси пътека надолу из повалените канари. Влажният и студен вятър, който нахлуваше като във фуния през този единствен отвор във високите скали, го блъсна право в лицето. Далеч под него се простираше океанът — стоманеносив, осеян с пенливите гребени на вълните. Небето беше тъмно, от край до край покрито с облаци. В далечината се носеше силен тътен.
Виждаше се една едва забележима пътека, която се виеше надолу по каменистия склон. Джейсън пришпори животното си по нея. Чак тогава откри, че тя е добре утъпкана и отколешна. Навярно номадите редовно идваха насам, може би за сол. Въздушният оглед, извършен от борда на кораба, показваше, че това е единственото място, където дългата хиляди километри скалиста верига се прекъсваше. На брега пред него бяха струпани шатри от жълто платно. В залива се полюшваше на котва тантурест двумачтов кораб с прибрани платна и опушен комин на кърмата. Приближаването на Джейсън не остана незабелязано. От скупчените около лодките хора се отдели един висок човек и се запъти към него през пясъка. Джейсън спря моропа и слезе на земята, за да поздрави мъжа.