Джейсън се усмихна и й прати въздушна целувка, но тя се престори, че не я забелязва.
— Тогава всичко е наред — продължи той. — Бруко остава тук, а предполагам, че и Рес ще остане, за да следи за заселването на градските жители сред неговите хора.
— Грешиш — отвърна му Рес. — Сега със заселванията се занимава специален комитет и всичко се развива по възможно най-безпрепятствения начин. Нямам никакво желание да си остана цял живот… как се викаше… прост селяндур. Тази нова планета ми се струва много интересна и аз с нетърпение очаквам срещата с нея.
— Това е най-хубавата ми вест за днес. А сега да се заемем с фактите. Корабът ще бъде тук след около две седмици, тъй че ако се организираме сега, би трябвало да можем да натоварим на борда провизиите и хората и да отлетим почти веднага след пристигането му. Ще напиша обява, която да представя това начинание във възможно най-благоприятна светлина. Можем да я разпространим сред народа. Да наберем доброволци. В града са останали около двайсет хиляди души, но на кораба не можем да качим повече от две хиляди — това е един подновен бронетранспортьор на име „Боец“, останал от междупланетните войни, — тъй че можем да подберем най-добрите. Уреждаме заселването и се връщаме за останалите. На добър път.
Джейсън беше изумен, но май никой друг не се изненадваше.
— Сто шейсет и осем доброволци — като броим и Гриф, едно деветгодишно момче — от колко хиляди? Просто не е възможно.
— На Пиръс е възможно — успокои го Кърк.
— Да, възможно е на Пиръс, но единствено на Пиръс. — Джейсън крачеше из стаята със затормозена от двойното притегляне, провлачена походка и удряше с юмрук в разтворената длан на другата ръка. — Ако е за безмозъчни рефлекси и най-обикновено твърдоглавие, тази планета наистина печели първа награда. „Тук съм роден. Тук оставам. Тук ще умра. Пфу.“ Пфу — точно така! — И той се завъртя, за да размаха пръст към Кърк, но се хвана за прасеца и взе да разтрива изтръпналото място — последица от претоварването при повишено притегляне.
— Хубаво, няма да се притеснявам заради тях — продължи той. — Ще ги избавим въпреки желанието им. Ще вземем сто шейсет и осемте доброволци и ще отидем на Фелисити, ще завладеем планетата, ще пуснем рудника в действие… и ще се върнем за останалите. Точно така!
Той се тръшна на стола, като продължаваше да си разтрива крака, а Кърк излезе.
— Да се надяваме… — промърмори Джейсън под носа си.
3.
Механиците от междинната станция прикачваха сгъваемия ръкав към корпуса на кораба и в преддверието се чуваше глухо дрънчене. Отвън някой включи кабела и бордовият телефон зажужа.
— Междинна станция „70 Офиучи“ вика „Боец“. Ръкавът е скачен за корпуса и налягането в него вече е изравнено с корабното. Можете да отворите външния люк.
— Готови за отваряне! — изкомандва Джейсън и завъртя ключа на главния комутатор, с който външният люк се отваряше едновременно с вътрешния.
— Хубаво е да стъпиш отново на твърда земя — отбеляза един от екипажа на транспортьора, като влизаха в преддверието, и останалите се разсмяха гръмогласно, като че ли беше казал нещо извънредно смешно. Изключение правеше единствено пилотът, който гледаше навъсено към отварящия се люк, а гипсираната му ръка стърчеше неподвижно пред гърдите. Никой не я споменаваше, нито пък поглеждаше към него, но той знаеше защо се смеят.
На Джейсън не му беше особено мъчно за пилота — Мета никога не пропускаше да предупреди мъжете, които я закачаха. Може би в романтичната дрезгавина на командния пулт той не й бе повярвал. И тя му бе счупила ръката. Неприятно. Джейсън го изгледа безучастно, когато той мина покрай него и стъпи в ръкава. А ръкавът бе направен от прозрачна пластмаса и приличаше на виеща се пъпна връв, която свързваше кораба с междинната станция — масивно искрящо кълбо, увиснало над тях. Имаше още два такива ръкава за прикачване на кораби към тази крайпътна станция в космоса, настроена на нулева гравитационна орбита между слънцата, които образуваха система двойни звезди. По-малкият спътник, „70 Офиучи Б“, тъкмо се издигаше зад станцията — микроскопичен диск, отдалечен на милиарди километри.
— Тук има една пратка за „Боец“ — рече изникналият от отвора на ръкава човек от обслужващия персонал. — Чака пристигането ви. Бихте ли се подписали? — и той му поднесе кочана с квитанции.
Джейсън издраска името си и се отдръпна, докато двамата носачи ловко пренесоха по ръкава обемистия сандък и го вкараха през люка. Когато се появи Мета, той вече се опитваше да пъхне един лост под металния обков, който го запечатваше херметически.