Джейсън не можеше нито да се съпротивлява, нито да извика. Докато се гърчеше и бореше безуспешно, той бързо изгуби съзнание.
16.
Някой му търкаше лицето със сняг и го пъхаше в ноздрите и устата му, като по този начин успешно го връщаше в съзнание. Джейсън кашляше, плюеше и се мъчеше да отблъсне наглите ръце. Най-сетне изтри снега от очите си, огледа се, премигна и се опита да разбере къде се намира.
Беше на колене между двама от хората на Темукин. Те бяха нащрек, с извадени саби, единият държеше капеща факла. Тя осветяваше малка част от снежната пряспа и черния ръб на бездната. Пред погледа му се стрелкаха озарени в червено снежинки и потъваха в непрогледната дупка.
— Познаваш ли този човек? — попита един глас и Джейсън разбра, че е на Темукин. От нощта изплуваха двама мъже и се изправиха пред него.
— Познавам го, велики повелителю Темукин — отвърна вторият. — Това е пришълецът от огромното летящо нещо, онзи, който бе пленен и избяга.
Джейсън се вгледа внимателно в забуленото лице и при следващото припламване на факлата разпозна острия нос и садистичната усмивка на Ораиел, жонгльора.
— Никога не съм виждал този човек. Той е лъжец — каза Джейсън, без да обръща внимание на прегракналия си глас, нито на болката, която усети в гърлото, като заговори.
— Спомням си, когато го плениха, велики повелителю, а след това той ме нападна и ме наби. Ти сам го видя тогава.
— Наистина. — Темукин пристъпи напред и впи студен и безизразен поглед в извърнатото нагоре лице на Джейсън. — Разбира се. Това е той. Затова ми изглеждаше познат.
— Какви са тези лъжи… — противеше се Джейсън и се мъчеше да се изправи на крака.
Темукин го сграбчи под мишниците в желязна хватка и го избута назад, петите му опряха в ронливия ръб на бездната.
— Сега кажи истината, който и да си. Намираш се на прага на Портата на ада и след миг ще полетиш надолу. Не можеш да избягаш. Но може да те пусна, ако ми кажеш истината.
Темукин говореше и отпускаше тялото на Джейсън все по-назад и по-назад над непрогледната пропаст, докато накрая то остана да се държи единствено на пръстите си, вкопчени за китките на пълководеца. Джейсън не виждаше лицето му — то се бе превърнало в черно петно на светлината на факлите. Но не се надяваше да прочете в него милост. Това беше краят. Единственото, което можеше да направи сега, бе да предпази пирийците.
— Пусни ме и ще ти кажа истината. Аз съм от друга планета. Дойдох тук да ви помогна. Намерих жонгльора Джейсън, той умираше и аз си присвоих името му. Много години бяха изминали, откакто бе напуснал своите, та те не го помнеха вече. И аз ви помогнах. Пусни ме и още ще ви помогна.
В главата му забръмча слаб, прекъсван от разни смущения глас:
— Джейсън, ти ли си? Тук Кърк. Къде си? — Дентифонът още работеше — той имаше някакъв шанс.
— Защо си дошъл? — питаше Темукин. — Помагаш ли на хората от низините да пренесат градовете си по нашите земи?
— Пусни ме. Не ме хвърляй сега в Портата на ада и ще ти кажа.
Темукин се поколеба доста, преди да заговори отново:
— Ти си лъжец. Всичко, което казваш, е лъжа. Не знам на кое да вярвам. — Той извърна глава и за миг светлината от факлата освети невеселата му усмивка.
— Пускам те — каза той и разтвори пръсти.
Джейсън размаха ръце, но не намери опора във въздуха, помъчи се да се извърти, за да се вкопчи в ръба на урвата, но безуспешно. И пропадна в мрака.
Въздушно течение.
Удар по рамото, по гърба. След това се заблъска по стената на урвата, като се мъчеше да си предпази лицето и ръцете от грапавата и мръсна скала. Кожените му дрехи се закачаха по зъберите и той продължаваше да подскача стремглаво надолу по издадения склон на урвата.
После и това свърши и той отново взе да пропада безпрепятствено в мрака. Полетът му надолу продължи незнайно колко време — секунди, минути, цяла вечност — и най-сетне приключи с гръм и трясък.
Не умря и остана много учуден от това. Изтри нещо от лицето си и разбра, че е сняг. Снежен насип, пряспа, тук на дъното на Портата на ада. Снежен насип в ада и той бе паднал върху него.
— Докато си жив, има надежда, Джейсън — каза си той неубедително. Каква ли надежда имаше на дъното на тази недостъпна яма? Да го измъкнат Кърк и пирийците? С такава надежда можеше само да си повдигне духа. При тази мисъл напипа с език назъбено парче метал в устата си. Отново го обзе страх и той затърси смачканите останки от дентифона. По време на падането го беше премазал без да иска между зъбите си и го бе унищожил.
— Отново си сам, Джейсън — каза той високо и не изпита никакво удоволствие от звука на собствения си глас в безмерния мрак. С какво разполагаше? Взе да се мята из пряспата в желанието си да се добере до апарата за първа помощ на гърба си. Него го нямаше. Е, торбата все още беше на колана, но пък ножът бе изчезнал от ботуша му. Пръстите му взеха да ровят из торбата и най-сетне напипаха непозната тръба. Какво ли беше това? Батерията с фотонно захранване. Пъхната и забравена тук от нощта, когато прибраха алпинистките съоръжения.