Пещера.
Като премисляше всичко отначало, това му се струваше съвсем обяснимо. Очевидно тясната долина, наричана Портата на ада, е била издълбана от водата и през вековете малкият поток бавно я е подкопавал. Излаз на повърхността не се виждаше, тъй като той се устремяваше под земята и бе отнесъл Джейсън по течението си. А това означаваше, че все още не е ударил последният му час. Водата непременно трябваше да има излаз и в такъв случай Джейсън щеше да го открие. Само за миг му мина през ума, че тя може да потъва все по-надолу и по-надолу в скалните пластове, докато съвсем се загуби, но той бързо отхвърли пораженческото си хрумване.
— Продължавай напред! — извика той, изправяйки се с мъка на крака, и ехото му заотвръща: „Напред… напред… напред.“
— Добра идея! Напред, напред! Точно това ще направя. Той потръпна, зашляпа по ситния пясък покрай водата и в следващия миг погледът му попадна на стъпки, които излизаха от потока и идваха към него.
Нима имаше още някой? Стъпките бяха ясно очертани, очевидно оставени неотдавна. Сигурно към тези пещери съществуваше вход, който бе добре известен. Трябваше само да върви след стъпките и щеше да излезе навън. Поне докато се движеше, нямаше да замръзне в подгизналите си дрехи. Въздухът в пещерата беше студен, но не чак толкова, колкото на платото отгоре.
Изведнъж следите се отклониха от песъчливия бряг, навлязоха в една съседна пещера и различаването им стана по-трудно, но не невъзможно. Тук-там малките сталагмити по варовиковия под бяха стъпкани, а в мекия камък по стените бяха издълбани знаци. Тунелите се разклоняваха, един от тях завиваше обратно към водата и завършваше рязко със скалист ръб. Тук нямаше отстрани брегове и водата изпълваше пещерата почти до гладкия таван. Джейсън се върна по стъпките си и отново тръгна по следите, които водеха към другото разклонение.
Струваше му се, че е на крак от незапомнени времена.
Веднъж спря да почине и неволно заспа. Събуди се, разтреперен от студ, и си наложи да продължи нататък. Доколкото знаеше, скритият в токата на колана му часовник все още работеше, но той не го поглеждаше. Някак си в тези безкрайни, вечни пещери отмерването на времето губеше значение.
В пещерата, където се движеше сега и която по нищо не се различаваше от останалите, Джейсън откри човека, след когото бе вървял. Той спеше на пода пред него — варварин, облечен с почти същите кожи като неговите.
— Здравей! — извика Джейсън на междинния език, приближи се и млъкна. Човекът спеше вечния си сън, бе умрял отдавна. Намираше се в тези сухи, студени и свободни от бактерии пещери от години, а може би и от векове. Незнайно откога. Плътта и кожата му се бяха мумифицирали. Изсъхналите устни разкриваха жълти зъби. Едната ръка беше протегната и сочеше напред, към ножа пред разперените пръсти. Джейсън го вдигна и забеляза, че е покрит със съвсем тънък слой ръжда.
Това, което направи после, беше против волята му, но от жизнено значение за оцеляването му. С внимателни движения Джейсън свали връхните дрехи от трупа. Притежателят им пукаше и скърцаше, когато се налагаше да се поразместят вкаменените крайници, но възраженията му спираха дотук. Джейсън прибра кожите, отдалечи се към другия край на пещерата, съблече се чисто гол и надяна сухите дрехи. Място за погнуса нямаше — трябваше да оцелее.
Собствените си дрехи просна да съхнат, сгуши се в кожите, намали светлината до жълтеникаво мъждукане — не можеше да си представи, че отново ще го обгърне непрогледен мрак — и мигновено потъна в неспокоен сън.
17.
— Казват, че когато еднообразието трае дълго, човек загубва чувство за времето, тъй като всичко е едно и също. Значи едва ли мога да преценя откога съм тук. — Той направи с мъка още няколко крачки и се замисли. — Май доста отдавна.
Отпред пещерата се разклоняваше и той внимателно издълба знак с ножа на височината на раменете си, преди да тръгне по десния ръкав. Този тунел прекъсваше при водата — познат случай, и Джейсън коленичи и се напи до насита, преди да тръгне обратно. На разклона издълба резката, която означаваше „вода“, и пое по другия ръкав.
— Хиляда осемстотин и три… хиляда осемстотин и четири… — Сега броеше всяка трета крачка с левия крак, тъй като беше стигнал до неимоверно огромно число. Едва ли имаше смисъл в това, но поне говореше нещо и звукът на гласа му като че ли облекчаваше изпитанието, на което го подхвърляше безкрайната тишина.