Добре че стомахът бе спрял да го боли. В началото къркоренията и присвиванията го бяха изтормозили, но после престанаха. Вода можеше да пие до насита, ала как не се сети да отмерва времето по броя на дупките, с които стягаше колана си.
— Виждал съм те вече, противен кръстопът — изплю се той по посока на трите резки на стената при разклонението. А после издълба с ножа под тях и четвърта. Нямаше да се върне повече тук. Беше схванал закономерността на завоите в лабиринта отпред.
Или поне така се надяваше.
— Кулио има само от една област… Флетър от две, но много странни… Хармил… — И той се замисли, без да спира. Какви точно имаше Хармил? Сега това му убягваше. Беше изпял всички маршови песни, които си спомняше, но по неизвестни причини започваше да им забравя думите.
„По неизвестни причини ли? Ха!“ — присмя се той злобно сам на себе си. Причините бяха очевидни. Все повече и повече започваше да огладнява и да се изморява. Човешкото тяло може да издържи дълго без вода и храна. Но колко ли дълго можеше да продължава да се движи, без да спира?
— Време ли е за почивка? — запита се Джейсън.
— Време е за почивка — отговори си Джейсън.
След малко. Този тунел слизаше надолу и от дъното му се носеше мирис на вода. Напоследък обонянието му се беше изострило силно. Често до водата имаше и пясък, където можеше да поспи, беше много по-удобен от голите скали. Бе останал само кожа и кости, които стърчаха и му убиваха, щом легнеше.
Хубаво. Тук имаше пясък — доста голяма ивица и в изобилие. Водата беше по-широка и вероятно по-дълбока. На вкус си беше същата. Той издълба дупка в гладкия пясък, изгаси батерията, пъхна я в торбата си и заспа.
Обикновено я оставяше да свети, докато спеше, но това едва ли вече имаше някакво значение.
Както винаги, той поспа малко, събуди се и отново заспа. Но нещо не беше наред. Той полежа с отворени очи, вперени нагоре в кадифения мрак. След това се извърна и погледна към водата.
Ей там в далечината. Ей там в дълбочината. Едва-едва, съвсем слабо, мъждукаше синя светлина.
Той дълго лежа и мисли за нея. Беше уморен, изнемощял, примрял от глад, а защо не и трескав. Което означаваше, че светлината вероятно му се привижда, фантазиите на умиращия, миражът на жадните. Притвори очи и се унесе, но когато отново ги отвори, светлината все още се намираше на предишното място. Какво ли можеше да означава това?
— Би трябвало да предприема нещо — каза той и включи батерията. На силната й светлина мъждукането във водата престана да се вижда. Той изправи батерията върху пясъка и извади ножа. Върхът му беше все още остър. Прокара го по дланта си, оставяйки плитка драскотина, от която закапаха тежки капки кръв.
— Боли ме — установи той и продължи, — и толкова по-добре.
Внезапната болка го изкара рязко от летаргията, вля адреналин в кръвообращението му и го изпълни с необичайна съобразителност.
— Ако онова там е светлина, сигурно има изход навън. Непременно! И ако е така, това може да се окаже единственият ми шанс да се измъкна от този капан. Веднага! Трябва да го направя, докато все още у мен има някаква мисъл.
След това млъкна, взе да вдишва все по-дълбоко и по-дълбоко и да си пълни дробовете, докато му се зави свят от свръхнатоварването. Накрая, след като за последен път пое въздух, той усили батерията до краен предел и я сложи в устата си, за да може да я насочва напред с глава. Едно, две, събра ръце и се гмурна.
Допирът с водата беше смразяваш, но Джейсън бе подготвен за това. Гмурна се надълбоко и с всички сили заплува към мястото, където бе видял светлината. Водата беше приказно прозрачна. Скали и само скали имаше на отсрещния край на вира. Тогава може би още по-дълбоко. Водата се просмукваше в дрехите му и му помагаше да се спусне още по-надолу, почти на дъното, където вирът се разполовяваше от някакъв праг. Под него течението се усилваше и теглеше напред. Той се гмурна с главата напред, заблъска се из каменните стени на късия канал и се озова отново на открито.
Сега над него имаше повече светлина, но много нависоко, недосегаема. Въпреки че махаше с ръце и крака, той като че ли все не успяваше да се приближи към нея. Батерията падна от устата му, завъртя се и изчезна. По-високо, още по-високо. Въпреки че се движеше към светлината, наоколо като че ли притъмняваше. Изпаднал в паника, той запляска още по-силно с ръце, макар да му се струваше, че плува в живак или в мякаква течност, много по-плътна от водата. Едната му ръка се удари в нещо твърдо и обло. Той се вкопчи в него, издърпа се нагоре и главата му изскочи над повърхността на водата.
В първата минута остана да виси на корена на дървото и да вдишва на големи, свистящи глътки въздух — за нищо повече нямаше сили. Когато съзнанието му взе да се прояснява, той установи, че се намира на брега на езеро сред дървета и храсталаци. Зад гърба му езерото граничеше с основата на каменна кула, която се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре и накрая изчезваше в мъгла и облаци. Това беше излазът на подземния поток от платото.