— Бързо ни разкажи всичко! — подкани го Мета.
— Няма много за разказване. Темукин спечели войната, както предвиждахме. Постепенно завземаше град след град. Тук нито обикновените хора, нито дори войските можеха да го спрат. След последната битка аз избягах заедно с всички останали, тъй като нямах никакво желание палците ми да увиснат на някое варварско знаме. И тогава получих съобщението ви. Кажете ми какво е станало на Пиръс.
— Край — отговори Кърк. — Града го няма, няма ги и жителите му.
Рес усети, че са излишни всякакви думи. За миг се умълча, но Мета пресрещна погледа му и той продължи.
— Джейсън има… или е имал… радио и малко след като стигнах при совалката, от него дойде съобщение. Не можех да му отговоря, а и съобщението му остана недовършено. Не бях включил записващото устройство, но си го спомням съвсем ясно. Съобщаваше, че рудниците могат да се открият скоро и че сме спечелили. Пирийците са спечелили, точно това му бяха думите. Понечи да каже още нещо, но предаването внезапно бе прекъснато. Сигурно в този момент са го хванали. Чух по-подробно за това, което се е случило после.
— Какво искаш да кажеш? — бързо попита Мета.
— Темукин е превърнал Еоласаир, най-големия град на Ам, в своя столица. Там държи Джейсън… в клетка, окачена пред двореца. Най-напред са го измъчвали, а сега са го оставили да умре от глад.
— Защо? Поради каква причина?
— Номадите вярват, че приелият човешки образ демон не може да бъде убит. Обикновените оръжия не могат да му сторят нищо. Но ако се остави да гладува достатъчно дълго, човешкото в него ще излинее и ще лъсне демонската същност. Не зная дали Темукин вярва на тази глупост, или не, но точно това прави. Джейсън виси в клетката повече от петнайсет дни.
— Трябва да отидем при него! — скочи на крака Мета. — Трябва да го освободим.
— Непременно — успокои я Кърк. — Но е задължително да го направим както трябва. Рес, можеш ли да ни намериш дрехи и моропи?
— Разбира се. Колко ще ви трябват?
— Със сила не можем да проникнем там, не и при владетеля на цяла една планета. Ще отидем само двама. И ти ще дойдеш — да ни показваш пътя. Аз ще отида да проверя какво може да се направи.
— И аз идвам — заяви Мета и Кърк кимна в знак на съгласие.
— Тогава ние тримата. Веднага. Не знаем колко време може да издържи при тези условия.
— Всеки ден му дават чаша вода — добави Рес, като избягваше погледа на Мета. — Вдигни кораба. Аз ще ти покажа пътя. Вече няма значение дали хората в града знаят, че не сме от тази планета.
Беше още преди обед. Натъпкаха моропите с приспивателни, натовариха ги в багажното отделение и по този начин си спестиха доста яздене. Град Еоласаир се намираше край една река сред хълмиста местност, а наблизо имаше и гора. Те приземиха кораба колкото може по-близо и по-незабелязано и потеглиха с моропите веднага щом ги съживиха. В града влязоха късно следобед и Рес подхвърли на едно момче малка монета, за да им покаже пътя към двореца. Той беше с дрехите си на търговец, а Кърк бе с всичките си доспехи и оръжия. Мета беше забулена според местния обичай и стискаше здраво седлото, докато си пробиваха път през препълнените улици.
Само пред двореца имаше празно пространство. Дворът беше застлан с мрамор, изпъстрен със златни нишки, излъскан и бляскав. Пазеше го взвод войници с брадясали номадски лица — заграбените доспехи им стояха като чужди. Но оръжията им бяха в ред и те изглеждаха също толкова страховити, колкото и по високите равнини. Ако не и по-страховити — топлият климат в никакъв случай не беше облагородил нрава им.
През горната част на две от високите колони, които обграждаха двора, беше прокарана верига, а от нея, на близо два метра височина над земята, висеше клетка с дебели решетки. Тя нямаше врата и очевидно бе построена около затворника.
— Джейсън! — промълви Мета, когато вдигна поглед към отпуснатата фигура. Той не помръдна и по нищо не личеше дали е жив, или мъртъв.
— Оставете на мен — скочи Кърк от моропа си.
— Почакай! — извика след него Рес. — Какво ще правиш? Едва ли ще помогнеш на Джейсън, ако им се оставиш да те убият.
Кърк не го слушаше. Твърде много загуби и страдания бе преживял напоследък, за да разсъждава. В този момент цялата му ненавист бе насочена към един-единствен човек и нищо не можеше да го спре.
— Темукин! — изрева той. — Излез от позлатеното си скривалище! Излез, страхливецо, да застанеш лице в лице с мен, Кърк от Пиръс! Покажи се… страхливец такъв!