Насреща му се втурна Аханк, който беше на пост, но Кърк го отблъсна с опакото на ръката си, без да откъсва поглед от палата. Аханк се свлече и се затъркаля, докато най-сетне спря, загубил съзнание или мъртъв. По-скоро мъртъв, иначе главата му нямаше да се извие под такъв ъгъл.
— Темукин, страхливецо, излез! — извика Кърк отново. Когато втрещените войници се хванаха за оръжията, той се обърна към тях и изръмжа.
— Кучета… нима ще ме нападнете? Мен, върховния вожд, Кърк от Пиръс, победителя от Пролуката? — Те отстъпиха пред пламтящия му гняв и той се извърна към двореца, тъй като главният вход зейна широко отворен. Оттам наперено излезе Темукин.
— Прекаляваш с дързостта си — каза той не по-малко разярен от Кърк.
— Ти прекаляваш — отвърна му Кърк. — Нарушаваш племенните закони. Взимаш човек от моето племе и го измъчваш безпричинно. Ти си страхливец, Темукин, и аз ти заявявам това пред твоите хора.
Темукин замахна назад и сабята му блесна на слънчевата светлина, остра като бръснач, от калена стомана.
— Стига приказки, пириецо! Можех да заповядам да те убият на място, но искам да запазя това удоволствие за себе си. Още в мига, в който те видях, ми се прищя да те убия — и трябваше да го направя. Заради теб и тази твар, която се нарича Джейсън, загубих всичко.
— Нищо не си загубил… Все още — отвърна му Кърк и сабята му се насочи право към гърлото на пълководеца. — Но сега ще загубиш живота си, тъй като аз ще те убия.
Темукин стовари сабята си надолу с такава сила, че би разцепил човек на две, но тя само отскочи със звън от острието на Кърк. След това между двамата се завърза двубой, лишен от всякакви правила и изкуство — просто едно варварско налагане със саби, при което на удара се отвръщаше с удар, докато накрая спечели по-силният.
Стоманеният звън отекваше в тишината на двора, не се чуваше нищо друго освен запъхтяното дишане на противниците. Нито един от двамата не се предаваше, по нищо не си отстъпваха един на друг. Кърк бе по-старият, но и по-силният. Темукин имаше зад гърба си дългогодишен опит със сабята и толкова много сражения, че не изпитваше никакъв страх.
Двубоят продължаваше с бърза размяна на удари, която внезапно бе прекъсната от едно остро иззвънтяване — сабята на Темукин се пречупи на две. Той се хвърли назад, за да избегне удара на Кърк, но вместо да го изкорми, пириецът само го резна по бедрото и леко го рани. Варваринът се просна на земята в цял ръст, кръвта бавно взе да се просмуква в златистата коприна, с която бе облечен, а Кърк вдигна с две ръце сабята си за последния, съдбовен удар.
— Лъковете! — извика Темукин. Нямаше толкова лесно да се даде на смъртта.
Кърк се изсмя и захвърли сабята.
— Не ще се отървеш толкова лесно, страхливецо. Предпочитам да те убия с голи ръце.
Темукин нададе нечленоразделен, изпълнен с ненавист рев и скочи на крака. Те се нахвърлиха един върху друг с животинско настървение и влязоха в ръкопашен бой.
Нямаше размяна на удари. Кърк хвана с огромните си ръце врага за гушата и застиска. Темукин си послужи със същата хватка, но мускулите на врата на пириеца бяха като стоманени въжета. Кърк стисна още по-здраво.
Темукин за пръв път показа, че не изпитва само ярост… Изведнъж облещи очи и се загърчи под натиска на сближаващите се пръсти. Задърпа Кърк за китките, но без никакъв резултат. Пириецът затягаше хватката си все така неумолимо, сякаш беше някаква машина.
Темукин се извъртя, пъхна ръка отзад в колана си и измъкна кинжал.
— Кърк! Има нож! — извика Рес.
Темукин замахна светкавично напред и с все сили заби острието отстрани в тялото на Кърк, под долния край на нагръдника му. След това отдръпна ръката си, но дръжката на кинжала остана там.
Кърк изрева от ярост, ала не отпусна хватката си. Вместо това впи палци под брадичката на Темукин. Пълководецът дълго се гърчи, докато най-сетне върховете на ботушите му почти се откъснаха от земята и очите му изскочиха от орбитите си.
В следващия миг се разнесе остро хрущене и тялото му се отпусна безжизнено.
Кърк разтвори пръсти и великият Темукин, Първият властелин на високото плато и низините, се свлече мъртъв в краката му.
Мета се втурна към него, тъй като червеното петно отстрани на тялото му се увеличаваше.
— Остави ножа! — спря я Кърк. — Запушва дупката. Забит е в мускулите, ако е пробил някое и друго черво, ще ги зашием по-късно. Свалете Джейсън.
Стражите не направиха опит да попречат на Рес, когато дръпна от едного алебардата му, закачи с нея дъното на клетката и я свали с трясък на земята. Джейсън се търкулна безжизнено от удара. Очите му бяха хлътнали в черни ями, а кожата на лицето му бе залепнала за костите. През висящите по тялото му дрипи се виждаха незарастнали рани от изгаряния и други следи от мъчения.