— Да не би да е…? — промълви Мета, но не можа да продължи. Рес хвана две от пръчките, напрегна мускули и бавно огъна дебелия метал встрани, за да разшири отвора.
Джейсън отвори едното си кръвясало око и вдигна поглед към тях.
— Доста се забавихте — изрече той и отново затвори око.
23.
— Засега стига. — Джейсън отблъсна чашата и сламката, която му предлагаше Мета. Той седеше на кушетката си на борда на „Боец“, измит, натъпкан с лекарства, с превързани рани и с глюкозна система на ръката. Насреща му седеше Кърк с дебела превръзка на тялото. Тека бе извадил част от пробитото му черво и бе зашил няколко кръвоносни съда. Кърк нямаше никакво намерение да обръща внимание на раната си.
— Започвай! — помоли го той, — Включил съм този микрофон към сигналната система и всички чакат разказа ти. Честно казано, ние все още не знаем какво се е случило — освен че двамата с Темукин смятате, че и за единия, и за другия победата е равносилна на загуба. Много странно.
Мета се наведе и попи челото на Джейсън със сгъната кърпа. Той се усмихна, докосна я по китката и едва тогава проговори:
— Всичко се дължи на историческата наука. Тръгнах да търся отговора в библиотеката — по-късно, отколкото трябваше, но все пак не непоправимо късно. Библиотеката ми изчете доста книги и много бързо ме убеди, че една култура не може да бъде променена отвън. Може да бъде забранена или унищожена, но не и променена. А ние се опитвахме да направим точно това. Чували ли сте за готските и хунските племена на Старата Земя?
Те поклатиха глави и този път той прие питието, за да си накваси гърлото.
— Това били пълчища от невежи варвари, които обитавали горите, обичали да пият, да убиват, обичали собствения си модел независимост и се биели с римските легиони всеки път, щом се окажели в близост до тях. И все ядели бой. Но нима мислите, че се поучили от това? Не, разбира се. Те просто прибирали оцелелите, потъвали вдън горите и отлагали битката за по-добри времена. Културата и ненавистта им оставали непокътнати. Културата им се променила едва когато победили. Всичко свършило с това, че те нахлули в земите на римляните, превзели Рим и усвоили всички сладости на цивилизования живот. Престанали да бъдат варвари. Древните китайци с векове си служели със същия похват. Не били много добри войници, но пък били страхотни майстори на асимилирането. Колко пъти само били прегазвани и бити — и винаги са претопявали победителите в собствената си култура и начин на живот. След като разбрах поуката, направих така, че и тук да се получи същото. Темукин беше амбициозен човек и не можеше да устои на изкушението да завладява нови светове. Тъй че той нахлу в низините, когато му посочих пътя.
— И победата му се оказа равносилна на загуба — допълни Кърк.
— Точно така. Ето че светът му принадлежи. Той превзема градовете и отправя поглед към богатството им. За да се сдобие с него, трябва да се настани в тези градове. Най-добрите му офицери стават администратори на всяко ново владение и тънат в необикновен разкош. Тук им харесва. Дори им се иска да останат. В душата си са още номади — но какво ще стане със следващото поколение? Ако Темукин беше останал да живее с вождовете си в градовете и да се наслаждава на изтънчените им удоволствия, то как щеше да се надява, че отново ще ги накара да заживеят по антиградските закони там горе, на платото? След известно време това започна да изглежда малко глупаво. Кой уважаващ себе си варварин ще остане горе на студа, когато може да слезе тук и да се възползва от своя пай от плячката. Виното е по-силно от ачадха и тук дори имат няколко спиртоварни. Номадският начин на живот е обречен. И Темукин проумя това, без да е в състояние да го изрази с думи. Просто разбра, че с победата си е загърбил и унищожил начина на живот, който по принцип му осигури победата. Затова ме нарече демон и ме увеси там.
— Горкият Темукин! — промълви Мета, обхваната от внезапно прозрение. — Амбициозността му го обрече на смърт и най-накрая той го разбра. Излиза, че завоевателят губи най-много.
— Начина си на живот, както и собствения си живот — поясни Джейсън. — Той беше велик човек.
— Само да не кажеш, че съжаляваш, задето го убих — изсумтя Кърк.
— В никакъв случай. Той получи всичко, което искаше, и накрая умря. Едва ли са много хората, за които може да се каже такова нещо.
— Изключете микрофона — каза им Мета. — А ти, Кърк, можеш да си вървиш.
Огромният пириец отвори уста да възрази, но вместо това се усмихна, обърна се и излезе.