„Създателите не бива да съществуват, ограничени от двете крайности на присъствието, тъй като те най-много от всички имат моралното право да пребъдат и само те са в състояние да дадат част от него на своите чеда и съвършени копия“, казваше ПРОРОЧЕСТВОТО в безкрайната си мъдрост и опитност.
Младият мъж простена. Гърдите му се повдигнаха, несигурното трептене на нематериалната му душа се стопи в последните колебания на плътността. Силата на бушуващия живот изпълни всичките му сетива до предела — аромата на чистия въздух, струящата студенина на пода под него, силната и откроена светлина на топло слънце. Раздвижи се и опипа непознатите символи, врязани на плочите. Проекциите им го замаяха, но той се усмихна, когато живото им лъчение го прониза. Едва тогава вдигна поглед и се взря в очите на тази, която се бе навела над него. Неговите, а и нейните очи се сляха, а в тях се четеше възторг. Той знаеше, че никога вече няма да бъде същият. Нямаше да е човек. Гледайки я, младият мъж виждаше себе си, своите способности и копнежи и пое с пълни гърди повеят на Вечността, който лъхаше от нея.
Мойнитей го гледаше с лека усмивка и прошепна едва доловимо, взирайки се в камъка с форма на спирала, който се увиваше около триплетно дърво и изписваше сложни знаци.
— Боже мой, Моргана, виждаш ли това? Той е. Този, за който се споменава в ПРОРОЧЕСТВОТО!
Очите на богинята се разшириха, тя започна да мълви непознати думи, които, странно как, но той можеше да разбере.
— Ти си Рил Алак Даронън Тройски, богът-сътворител на Лирика, Вечният свят!
Сега продума и той:
— А вие? Какво е това място?
Мойнитей хвана ръката му и му помогна да се изправи. Очите на Рил продължаваха да следят Матра. Главата му се проясни и погледът му се залута из кулата и прозорците, които в момента „наблюдаваха“ залези, вечерен сумрак и дълбока, звездна нощ. Те се сляха в един, показвайки му Вселената. Истинската. Матра Моргана зареди:
— Било е по време на войните на божествата, когато от Средните пръстени светове се е откъснал остров от материя и пометен от Хаоса на сблъсъците, се е залутал из Неовладяната самота — пространство между Извора на времето и Първичните светове от Първия кръг земи на боговете. Близо, тихо и спокойно към Центъра. Въпреки живото си съдържание, материята била изтъкана на нивото на Средните пръстени, обител на не толкова съвършените копия на боговете. На тези, чийто живот е твърде кратък, сравнен с безсмъртието, защото живеят далече от Извора. Рил Алак, ти придаде на своя свят целостта, от която се нуждае, за да бъде свят — да не може да се обиколи за един човешки живот и да притежава двете Първоначала на Светлината и Мрака. И въпреки, че е по-близо до Центъра, отколкото световете от Първия пръстен, чедата на Лирика не биха могли да бъдат повече от това което са, защото Създателят им е бил човек и смъртен като тях. Но твоята мощ и непреходна мъдрост, с която си сътворил безкрайността е така силна, че ти можеш да застанеш до нас и да бъдеш себе си — Творец и Потомък на Богове. Древна жилка на своите истински създатели… Ти си един от нас!
След това всичко избледня и Рил отправи удивения си взор към ширещата се гора от високи и неповтарящи се по форма кули. А отвъд тях…
…беше вечността и пръстеновите светове на безсмъртните. А преди тях…
…беше Лирика, неговият единствен и вечен свят, който той бе направил за нея, за Лира.
— За тебе, моя Лирика…
Младият бог живееше в своята реалност, макар че почти не оставяше Матра Моргана. Обхождаше останалите светове и внимателно наблюдаваше. Следеше неспирния цикъл на безбройните природи и пишеше в „Легендохранителницата на рицарското воинство от Светлината до…“ основните съдбосказания и пророчества, почивайки на бруления от ветрове Радензам. Умело улавяше потоците на времето и ги разпределяше по всички кътчета на Лирика. Виждаше границите на живота, определени от началото и края на земята. Не изпитваше болка от безсмъртието, макар че понякога го обземаше отчаяние по загубата на вече несъществуващата граница с отвъдното. Той единствен от всички бе познал смисъла на живота и неговия край, защото бе близо до смъртта и защото бе дал и последната капка от човешкото у себе си.
Сега можеше да създава много светове като Лирика, но никой нямаше да притежава душата и спомените му в недрата си, както първия.
Рил погледна към хълма, където се извисяваше родният му замък. Там, преди повече от хиляда години, той бе споделял накъсаните си видения с Лира, беше живял с Лира и я бе любил в последната беззвездна нощ на съществуването си.