Стоях край кухненския плот и се опитвах безуспешно да слепя назъбените парчета на счупена синя чаша. Щом го зърнах да крачи през полето, хукнах към вратата и му помахах. Той ме видя и се втурна да тича.
Бавно тръгнах насреща му през двора, наблюдавайки как приближава. Чувствах се объркана от странното блъскане на сърцето в гърдите ми. Тогава той ме вдигна във въздуха и ме завъртя около себе си, а аз се притиснах към него, вдишвайки толкова близката и позната миризма на потта му, стъписана от това колко много ми е липсвал. Като в унес усещах, че едно от острите парчета на счупената чаша е още в мен и назъбените му ръбове се впиват в дланта ми, но въпреки това не исках да пусна Мал.
Когато той най-накрая ме остави на земята и бавно закрачи към кухнята, за да си получи обяда, аз останах да стърча в двора със сълзяща от порязаната ръка кръв и замаяна глава. Тогава осъзнах, че всичко от тук нататък ще бъде различно.
Ана Куя първо ме нахока, че съм накапала с кръв чистия кухненски под. После ме превърза и ме успокои, че раната ще заздравее. Но аз си знаех, че ще продължава да ме боли.
В пукащата и проскърцваща тишина на килията Мал целуна белега върху дланта ми, останал от отдавнашна рана от парче счупена чаша — крехка вещ, която според мен не можеше вече да бъде поправена.
Заспахме свити на пода с допрени през решетките бузи и здраво вплетени ръце. Не исках да спя, за да мога да изпия до дъно всеки от последните ни мигове заедно. Но въпреки това явно съм задрямала, защото отново ми се присъни еленът. Този път и Мал стоеше до мен на полянката, а кръвта му капеше върху снега.
В следващия момент се събудих от дрънченето на отварящата се над нас врата и от стъпките на Иван надолу по стълбата. Мал ме накара да обещая, че няма да плача. Каза, че иначе ще му е още по-трудно. Затова преглътнах сълзите си. Целунах го за последно и се оставих Иван да ме отведе.
Глава 22
Когато Иван ме върна в моята шатра, зората вече се прокрадваше над Крибирск. Седнах върху походното легло и се втренчих пред себе си, без да виждам. Усещах крайниците си странно натежали, а главата — празна. Все още седях така, когато пристигна Женя.
Тя ми помогна да измия лицето си и да се преоблека в черния кафтан, с който бях на зимния бал. Гледах мрачната коприна и ми се искаше да я раздера на парчета, но не можех да помръдна; ръцете ми висяха безволево край тялото.
Женя ме настани в изрисувания стол. Седях неподвижно, докато тя подреждаше косата ми на букли и осморки, прикрепени със златни фиби, за да се вижда още по-добре нашийникът на Морозов.
Когато приключи, тя опря буза о моята и ме отведе при Иван, слагайки ръката ми в неговата, сякаш бяхме младоженци. Никой не отрони дума.
Иван ме отведе в шатрата на Гриша, където заех мястото си до Тъмнейший. Знаех, че моите приятели ме оглеждат, одумват ме и се питат какво не е наред. Сигурно си мислеха, че съм притеснена заради предстоящото влизане в Долината. Но грешаха. Не се чувствах нито неспокойна, нито уплашена.
Вече нищо не чувствах.
Гришаните ни съпроводиха в построена според обичайния ред процесия чак до сухите докове. Там само на някои избрани беше разрешено да се качат с нас на пясъчния сал. Толкова голям досега не бях виждала — имаше огромни платна, а избродиран върху тях бе символът на Тъмнейший. Обходих с поглед тълпата от войници и гришани на борда. Знаех, че и Мал трябва да е тук някъде, но не успях да го зърна.
Двамата с Тъмнейший бяхме съпроводени до носа на сала, където ме представиха на група мъже с руси бради, пронизващи сини очи и натруфени одежди. С трепет осъзнах, че това трябва да са посланиците на Фйерда. Зад тях, облечена в пурпурна коприна, стоеше делегацията на Шу Хан, а до нея — група търговци от Керч с къси палта и чудновати ръкави като камбани.
Пратеникът на царя, нагизден в парадна военна униформа, се виждаше между тях. Върху светлосиния му пояс беше избродиран двуглав орел, а обветреното му лице имаше строго и непреклонно изражение.
Огледах го с любопитство. Ето защо Тъмнейший бе отлагал влизането ни в Долината. Трябвало му е време, докато събере подходяща публика — свидетели, които да се уверят в новопридобитата му сила. Докъде ли беше способен да стигне? Усетих в мен да се надига някакво лошо предчувствие. То наруши прекрасното вцепенение, което ме владееше цяла сутрин.
Салът се разклати и се плъзна по тревата, навлизайки в зловещата черна мъгла на Долината. Трима от Призоваващите вдигнаха ръце и величествените платна се разгънаха с плющене, надути от вятъра.