Първия път, когато влязох в Долината, се страхувах от мрака и от собствената си смърт. Сега изобщо не обърнах внимание на тъмнината; скоро смъртта щеше да ми се вижда като дар. Винаги съм знаела, че рано или късно ще трябва отново да се върна в Безморие; сега обаче си дадох сметка, че някак съм го и очаквала. Бях се радвала на този шанс да се докажа и — вътрешно се сгърчих при тази мисъл — да угодя на Тъмнейший. Мечтала бях за мига, когато ще застана редом с него. Искало ми се беше да вярвам в съдбата, която той ми бе отредил: че едно отритнато сираче ще промени света и ще бъде обожавано заради делата си.
Тъмнейший беше впил поглед пред себе си, излъчваше самоувереност и спокойствие. Слънцето взе да мъждука и да се губи от поглед. Миг по-късно настана мрак.
Дълго време се носехме сред непрогледна тъмнина, а Вихротворците на Гриша направляваха сала през пясъците. После прогърмя гласът на Тъмнейший:
— Огън!
От двете страни на сала Огнетворците избълваха огромни кълбета пламък, който за кратко освети нощното небе. Посланиците и дори охраната около мен се раздвижиха неспокойно. Тъмнейший умишлено разкриваше местоположението ни, насочвайки волкрите право към нас.
Не им отне много време да откликнат. По гърба ми пролазиха тръпки, когато долових далечния плясък на ципести криле. Почувствах как между пътниците на борда премина вълна от страх и чух групата фйердани да се моли на напевния си език. В заревото на гришанския огън различих неясните очертания на тъмни фигури, които се носеха към нас. Писъкът на волкрите разцепи въздуха.
Стражите се хванаха за пушките. Някой взе да хленчи. Тъмнейший продължаваше да чака, въпреки че волкрите идваха все по-близо. По думите на Багра навремето волкрите били хора — мъже и жени, станали жертва на неестествена сила, освободена от алчността на Тъмнейший. Може би собственото ми въображение си правеше шеги с мен, но ми се стори, че долових нещо не толкова ужасяващо, по-скоро човешко в техните викове.
Когато стигнаха току над нас, Тъмнейший сграбчи ръката ми и простичко каза: „Сега!“.
Невидимата ръка пое контрол над силата вътре в мен и аз усетих как тя се разширява, посяга през мрака на Долината и търси светлина. Нещо връхлетя отгоре ми със скоростта на фурия и едва не ме повали, обливайки ме с водопад от искри и топлина.
Долината се освети като в ярко пладне, сякаш непрогледният мрак никога не бе съществувал. Зърнах прострените до хоризонта избелели пясъци; масивни силуети като останки от корабокрушение, осеяли мъртвия пейзаж наоколо; а над всичко това — рояк волкри. Те пищяха от ужас, гърчещите се сиви тела изглеждаха страшни и отвратителни на ярката светлина. „Ето това е самият той — помислих си, докато мижах на ослепителната светлина. — Сродното сродно привлича.“ Това беше неговата душа, облечена в плът; истината за него, оголена и беззащитна на яркото слънце, лишена от тайнствените сенки. Ето я истината зад красивото лице и чудодейните сили; истината, подобна на мъртвото и пусто пространство между звездите; пустиня, населена с ужасяващи чудовища.
„Направи пътека.“ Не знаех дали той произнесе това гласно, или просто мислено ми заповяда, но неговата команда завибрира в мен. Безпомощна, аз оставих мрака на Долината отново да ни обгърне и насочих светлината, създавайки тунел, откъдето да мине салът. Около него се издигнаха стени разбушувана тъмнина. Волкрите отлетяха в мрака, но аз все още чувах пълните им с ярост и смут крясъци, които сякаш идваха иззад плътна и непрогледна завеса.
Понесохме се над безцветните пясъци, а слънчевата светлина бягаше на искрящи талази пред нас. Някъде в далечината зърнах да се мярка зеленина и осъзнах, че виждам другия край на „Долината на смъртната сянка“. Приближавахме Западна Равка и аз вече различавах нейните поля, сухите докове и селцето Новокрибирск, сгушено зад тях. В далечината сияеха кулите на Ос Кърво. Дали беше само плод на моето въображение, или наистина долових соления дъх на Истинското море във въздуха?
Откъм селото прииждаше народ и се събираше на сухите докове. Хората сочеха светлината, разцепила надве Долината пред тях. Зърнах няколко дечурлига да си играят в тревата. Чувах как докерите си подвикват един на друг.
По знак на Тъмнейший салът забави ход. Той вдигна ръце. Усетих да ме пронизва ужас и разбрах какво има да става.
— Но това е нашият народ! — извиках отчаяно.