Той не ми обърна внимание и силно плесна с ръце — звукът приличаше на мощен тътен от гръмотевица.
Всичко от тук насетне сякаш стана много бавно. От ръцете му взе да кълби мрак. Когато той се сля с тъмата на Долината, от мъртвите пясъци се надигна буботене. Черните стени около тунела, който създадох, взеха да пулсират и да се разливат наоколо. „Това е все едно неговият дъх“ — помислих си ужасена.
Буботенето се превърна в тътен. Долината се люлееше и се тресеше около нас. После връхлетя напред като чудовищна вълна. Когато вълната от мрак го заля, от множеството по сухите докове се надигна вой на ужас. Хората хукнаха да бягат. Виждах страха им и чувах писъците им, докато черната материя на Долината се разбиваше в пристанището и селото на мощни талази. Тъмата ги погълна, а волкрите се спуснаха над новата си плячка. Една жена с малко дете на ръце се препъна и падна, опита да избяга пред настъпващия мрак, но той погълна и нея.
В отчаянието си опитах да хвърля светлина напред, да прогоня волкрите, да осигуря поне някаква защита. Но бях безсилна. Мощта ми се беше изцедила, изчерпана от тази невидима властна ръка. Закопнях за нож, с който да пронижа сърцето на Тъмнейший или собственото си сърце, само и само да сложа край на това.
Тъмнейший се обърна да огледа посланиците и царския пратеник. Лицата на всички бяха застинали в маската на шок и ужас. Каквото и да видя, гледката явно го удовлетвори, защото раздели длани и прекрати похода на мрака. Тътенът намаля.
Все още чувах мъченическите вопли на изгубените в мрака, писъците на волкрите, залповете на пушките. От сухите докове не беше останала и следа. Селцето Новокрибирск вече го нямаше. Пред нас се простираха новите владения на Долината.
Посланието беше повече от ясно: днес беше ред на Западна Равка, но утре Тъмнейший би могъл със същата лекота да разшири границите на Долината чак до Фйерда на север и Шу Хан на юг. Мракът би могъл да погълне цели държави и да изтика враговете на Тъмнейший в морето. Колко ли смърт беше посята с мое съучастие? И загубата на още колко животи щеше да се стовари върху съвестта ми?
„Затвори пътеката“ — заповяда Тъмнейший. Не ми оставаше друго, освен да се подчиня. Събрах светлината обратно, докато тя не покри като сияен купол само пясъчния сал.
— Какво сторихте?! — прошепна царският пратеник с треперещ глас.
Тъмнейший се обърна към него.
— Искаш ли да видиш и още?
— Вие бяхте призван да унищожите тази мерзост, не да я разширявате! Току-що проляхте кръвта на жители на Равка! Царят никога не би допуснал…
— Царят ще прави това, което му се каже, или ще докарам „Долината на смъртната сянка“ пред самите стени на Ос Олта!
Царският пратеник загуби дар слово, устата му взе да се отваря и затваря без звук. Тогава Тъмнейший насочи вниманието си към посланиците.
— Предполагам, сега вече ме разбирате. За мен няма равканци, фйердани, жители на Керч или Шу Хан. Границите вече не съществуват. Слага се край на войната. От днес нататък има само земя вътре или извън Долината. Ще се възцари мир.
— Мир, но по вашите правила — обади се гневно представител на Шу Хан.
— Тая няма да я бъде — избухна и един от фйерданите.
Тъмнейший ги изгледа от глава до пети и отвърна съвсем спокойно:
— Мир по моите правила. В противен случай безценните ви планини и вашата забравена от бога тундра просто ще изчезнат от лицето на земята.
С жестока яснота осъзнах, че той наистина е способен да го направи. Посланиците може би още се надяваха, че това са само празни заплахи и дори неговата алчност си има предел, но скоро и те щяха да го разберат.
Тъмнейший не би се спрял пред нищо. Той беше лишен от съвест. Неговият мрак щеше да погълне света, а на него и окото му нямаше да мигне.
Тъмнейший обърна гръб на гневните и стъписани посланици и заговори на войниците и гришаните на борда:
— Разкажете на всички за онова, което видяхте днес. Предайте думите ми, че е дошъл край на страха и неспокойните времена. Дните на безконечните битки са преброени. Кажете им, че сте станали свидетели на идването на нова ера.
Сред тълпата се надигнаха одобрителни викове. Забелязах обаче как неколцина от войниците си мърморят под нос. Дори някои гришани изглеждаха посърнали. Но повечето лица бяха жадни, тържествуващи, озарени.
„Те са жадни за всичко това“ — осъзнах. И то след като видяха на какво е способен той, дори след смъртта на техни сънародници. Тъмнейший им предлагаше не просто прекратяване на войната, но слагаше край на тяхната слабост и безсилие. След всичките тези години на ужас и страдания той им предлагаше нещо, което винаги им е изглеждало непостижимо: победа. И въпреки страха си те го обичаха заради това.