— Мал! — За миг се озовах край него, ръцете ми притиснаха гърдите му в отчаян опит да спрат кръвта. — Мал! — изхълцах и сълзите рукнаха по бузите ми.
Въздухът се сгъсти от миризмата на пушек и кръв. Навсякъде около нас трещяха изстрели, ридаеха хора… и се чуваше гнусният звук на предъвкващи челюсти. Огнените залпове на Гриша ставаха все по-слаби и откъслечни, но най-лошото бе, че салът стоеше на място. „Край, това беше“ — помислих си отчаяно. Надвесих се над Мал, притискайки с длани раните му. Дишаше трудно.
— Идват — изохка.
Вдигнах очи, в заревото на замиращия и бледнеещ огън на Гриша различих две волкри, които ни връхлитаха.
Превих се над Мал, закривайки тялото му със своето. Знаех, че е безполезно, но само това можех да направя. Долових зловонния дъх на волкрите и усетих как въздухът се сгъстява от ударите на техните криле.
Притиснах чело о Мал и го чух да шепти: „Ще те чакам на нашата ливадка“.
От ярост, от чувство за безнадеждност, заради неизбежността на собствената ми смърт нещо в мен се пречупи. Усещах кръвта на Мал под дланите си, виждах болката, изписана на любимото лице. Една от волкрите нададе пронизителен победоносен писък, когато ноктите й се впиха в рамото ми. Болката прониза тялото ми.
Пред очите ми се спусна бяла пелена.
Стиснах клепачи, когато отнякъде избухна внезапен и ослепителен порой светлина. Тя сякаш изпълни главата ми, заслепи ме, задави ме. Над мен се разнесе ужасяващ писък. Усетих как ноктите на волкрата се разтварят, почувствах тъп удар, когато паднах по лице и главата ми се удари в палубата, а после вече нищо не чувствах.
Глава 3
Пробудих се внезапно. Почувствах как въздухът струи по кожата ми и отворих очи, за да видя нещо, което приличаше на тъмни облаци пушек.
Лежах по гръб върху палубата на сала. Трябваше ми само миг да осъзная, че облаците изтъняват, отстъпвайки място на тъмни пролуки, а между тях — ярко есенно небе. Пак затворих очи, наслаждавайки се на плъзналото из тялото ми облекчение. „Излизаме от Долината — помислих си. — Някак сме успели да я прекосим.“ Или пък не? Споменът за връхлитащите волкри нахлу в мен като ужасяващ прилив. Къде беше Мал?
Опитах се да седна и мълниеносна болка ме проряза цялата. Стиснах зъби и се насилих да се надигна. Озовах се пред дулото на пушка.
— Разкарай това от мен! — озъбих се, блъскайки цевта настрани.
Войникът се прицели отново в мен и заплашително притисна цевта в тялото ми.
— Стой на място — изкомандва.
Зяпнах го смаяна.
— Какво ти става?
— Тя е будна! — провикна се той през рамо. Скоро приближиха още двама въоръжени: капитанът на сала и една жена Корпоралник. В пристъп на паника забелязах, че ръкавите на червения й кафтан са избродирани с черно.
Какво искаше тоя Сърцеразбивач от мен?
Огледах се. Един Вихротворец с вдигнати ръце все още стоеше край мачтата и със силен вятър ни носеше напред. Край него имаше един-единствен войник. На места палубата беше станала хлъзгава от кръв.
Стомахът ми се сви при спомена за ужаса на битката. Гришан Лечител се грижеше за ранените. Къде беше Мал?
Край перилата стояха воини и гришани — окървавени, обгорени и значително по-малко на брой, отколкото бяха на тръгване. Всички ме гледаха изпитателно. С нарастващ страх осъзнах, че войниците и жената.
Корпоралник всъщност охраняват мен. Като затворник.
— Мал Оретцев — проговорих. — Следотърсач е, беше ранен по време на нападението. Къде е? — Никой не обели дума. — Моля ви — продължих умолително, — къде е той?
Салът се раздруса, опрял твърда земя. Капитанът ми направи знак с цевта на пушката: „Ставай!“.
Мислех да се заинатя и да не мръдна от място, докато не ми кажат какво е станало с Мал, но погледът на Сърцеразбивача ме накара да се разколебая.
Изправих се на крака, кривейки лице от болката в рамото си, и залитнах, щом салът отново се раздвижи, когато докерите го изтеглиха на твърда земя.
Инстинктивно посегнах да се хвана някъде, за да запазя равновесие, но войникът, на когото се опрях, отскочи като опарен назад. Успях да се задържа на крака, но мислите ми продължаваха да се носят без посока.
Салът пак спря.
— Мърдай! — заповяда капитанът.
Войниците ме подкараха с прицелени в мен пушки. Минах покрай останалите топографи, усещайки върху себе си любопитните им и уплашени погледи; мярнах и старшия картограф, който брътвеше превъзбудено нещо на един войник. Искаше ми се да спра при него и да му кажа какво е станало с Алексей, но не посмях.