Щом стъпих на сухия док, с изненада установих, че сме отново в Крибирск. Даже не бяхме прекосили Долината. Потръпнах. По-добре да ме прекарат през целия лагер под конвой и с насочени в гърба ми пушки, отколкото отново да се озова в Безморие.
„Не че сега е много по-добре“ — помислих с тревога. Докато войниците ме съпровождаха по главния път, хората спираха работа и ме зяпаха. Главата ми шумеше от усилието да намеря отговор на всички въпроси, които се въртяха из ума ми, но нищо не ми хрумваше. Дали не бях прегрешила с нещо в Долината? Ами ако бях нарушила някакво правило от нещо като военен протокол? И как така се бяхме измъкнали от Долината все пак? Раните в рамото ми пулсираха. Последното, което помнех, беше ужасната болка, когато ноктите на волкрата се впиха в гърба ми, и онзи ослепителен взрив от светлина. Как така бяхме успели да оцелеем?
Но всички мисли се разлетяха от главата ми, щом наближихме офицерската палатка. Капитанът заповяда на войниците да спрат и се упъти към входа.
Жената Корпоралник протегна ръка да го спре.
— Това си е чиста загуба на време. Трябва незабавно да отидем при…
— Долу ръцете от мен, кръвопийца такава — озъби се капитанът и се дръпна.
За момент жената Корпоралник го гледаше втренчено с опасни очи, но после се усмихна студено и се поклони.
— Слушаюс1, капитан.
Усетих как космите по ръцете ми настръхват.
Капитанът хлътна в палатката. Ние зачакахме. Поглеждах притеснено към жената Корпоралник, която явно беше забравила за спречкването и сега не откъсваше очи от мен. Видя ми се съвсем млада, дори по-млада от мен самата, но това не й попречи да се опълчи на старши офицер. И какво би я спряло? Та тя можеше да го убие на място, без дори да докосва оръжието си.
Потрих ръце, опитвайки се да прогоня студените тръпки, които ме полазиха. Платнището при входа на шатрата се вдигна отново и аз ужасена видях капитанът да излиза, следван от полковник Раевски. Какво толкова бях прегрешила, че да се иска намесата на старши офицер?
Полковникът ме прикова с поглед, закаленото му лице беше мрачно.
— Какво си ти?
— Помощник-картограф Алина Старков, царски топографски корпус…
Той ме прекъсна:
— Какво си ти?
Примигнах объркано.
— Аз… картограф съм, ваша милост.
Раевски се намръщи. Дръпна един от войниците настрани, каза му тихо нещо и го прати на бегом обратно при сухите докове.
— Да вървим — каза само после.
Усетих как дулото на пушка опира в гърба ми и закрачих напред. Имах много лошо предчувствие накъде ме водят. „Не може да бъде — помислих си отчаяно. — Това е пълно безумие.“
Но колкото повече наближавахме черната шатра, толкова повече се разсейваше съмнението ми накъде сме тръгнали. Входът към шатрата на Гриша се охраняваше от Сърцеразбивачи и облечени във въгленочерно опричници: елитна войска, съставляваща личната охрана на Тъмнейший. Опричниците не бяха гришани, но това не ги правеше по-малко ужасяващи.
Жената Корпоралник от сала се представи на стражата пред входа и двамата с полковник Раевски хлътнаха вътре. Чаках и сърцето ми препускаше лудо заради приглушения говор зад мен и впитите в гърба ми погледи; тревогата ми растеше.
Високо над мен четирите пряпорци плющяха на вятъра: син, червен, пурпурен, а над всички останали — черен. Едва снощи Мал и приятелите му със смях се канеха да влязат в тази шатра и се чудеха какво ли ще открият вътре. Май излизаше, че на мен е съдено първа да разбера какво има там.
„Къде е Мал?!“ Това постоянно ми се въртеше в главата — единствената ясна мисъл в съзнанието ми.
След цяла вечност, както ми се стори, жената Корпоралник се върна и кимна на капитана, който ме вкара в шатрата на Гриша.
За момент всичките ми страхове изчезнаха, затъмнени от красотата, която ме заобикаляше. Вътрешните стени на шатрата бяха драпирани с водопади коприна с бронзов оттенък, която ловеше отблясъците от пламъчетата на полилеите високо горе. Земята беше покрита с дебели килими и кожи.
Покрай стените лъскави копринени паравани отделяха едни от други множество частни покои, където се трупаха гришани в ярки кафтани. Някои разговаряха прави, други се изтягаха върху пухени възглавници и пиеха чай. Двама седяха приведени над партия шах. Някъде невидими пръсти подръпваха струните на балалайка2. Имението на княза беше красиво, но над неговата хубост владееше меланхолията на прашните стаи, напуканата боя и ронещата се мазилка — далечен отглас от нещо, което навремето е било величествено. Шатрата на Гриша беше нещо невиждано: място, преливащо от власт и богатство.