— Не ставай смешен — разсмя се момичето с натежал от презрение глас. — Волкрите са разхлопали дъската на тоя човечец!
В тълпата се надигнаха шумни спорове.
Внезапно се почувствах страшно уморена. Рамото, в което волкрата беше впила ноктите си, пулсираше. Нямах представа какво си въобразяваха, че са видели картографът и останалите. Знаех само, че това е някаква ужасна грешка и че когато този фарс приключеше, в очите на всички щях да съм пълна глупачка. Цялата се сгърчих вътрешно, като си представих как щяха да ме взимат на подбив след това. Дано само тая история свършеше час по-скоро.
— Тишина. — Тъмнейший едва повиши глас, но заповедта му отряза като с нож разговорите и тълпата утихна.
Опитах се да овладея треперенето си. Явно на него тази шега не му се виждаше чак толкова смешна. Молех се само да не обвини мен за всичко.
Тъмнейший не се славеше като милостив. Май не трябваше да се притеснявам толкова, че ще ме вземат на подбив, колкото, че ще бъда заточена в Сайбея. Или още по-лошо. Ева разправяше, че Тъмнейший веднъж наредил на Лечител от Корпоралки да запечата завинаги устата на някакъв предател. Устните на нещастника били зашити и той умрял от глад. Тогава ние с Алексей се присмяхме и решихме, че това е поредната от нейните налудничави истории. Сега обаче не бях толкова уверена в това.
— Следотърсачо — полека произнесе Тъмнейший, — ти какво видя?
Всички в тълпата като един погледнаха Мал. Той ми отправи неспокоен поглед, после пак се обърна към Тъмнейший.
— Нищо. Аз нищо не видях.
— Момичето е било точно до теб.
Мал кимна.
— Все нещо трябва да си видял.
Мал пак извърна към мен натежал от тревога и умора поглед. Не го бях виждала толкова блед. Запитах се колко ли кръв е загубил. Усетих, че ме обзема безсилен гняв. Той беше зле ранен. Сега трябваше да си почива, вместо да стои тук и да отговаря на нелепи въпроси.
— Просто разкажи какво си спомняш, следотърсачо — заповяда Раевски.
Мал леко потръпна и сгърчи лице от болка в раните.
— Лежах по гръб на палубата. Алина беше до мен. Видях как волкрата връхлита от въздуха и разбрах, че идва за нас. Казах нещо и…
— Какво каза? — изплющя студеният глас на Тъмнейший.
— Не си спомням — отговори Мал. Забелязах инатливо стиснатата му челюст и разбрах, че лъже. Помнеше. — Усетих зловонието на волкрата и я видях да се спуска над нас. Алина изпищя и повече нищо не виждах. Светът просто… засия.
— Значи не си видял откъде идва светлината? — попита Раевски.
— Алина не е… Тя не би могла… — Мал поклати глава. — Ние сме от едно… село. — Усетих недоловимото премълчаване, премълчаването на сирака. — Ако беше способна на нещо такова, щях да знам.
Тъмнейший дълго се взира в Мал, после обърна поглед към мен.
— Всички си имаме тайни — каза.
Мал отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо, но Тъмнейший вдигна ръка да го прекъсне. Гневът изопна чертите на Мал, но той замълча и стисна устни в мрачна линия.
Тъмнейший се надигна от стола. Направи знак и войниците се дръпнаха назад, за да ни оставят очи в очи. Шатрата зловещо притихна. Той бавно слезе по стъпалата на подиума.
Насилих се да устоя на желанието си да отстъпя, когато той спря пред мен.
— Е, а ти какво ще кажеш, Алина Старков? — любезно ме попита.
Преглътнах мъчително. Гърлото ми беше пресъхнало и сърцето ми едва прескачаше от удар на удар. Знаех обаче, че трябва да говоря. Трябваше да го накарам да разбере, че нямам никакво участие във всичко това.
— Трябва да е станала някаква грешка — произнесох дрезгаво. — Нищо не съм направила. Представа нямам как оцеляхме.
Тъмнейший явно обмисляше думите ми. После кръстоса ръце на гърдите си и наклони глава.
— Добре тогава — каза замислено. — Лаская се от мисълта, че научавам за всичко, което става в Равка, и ако в собствената ми страна живее Призоваващ слънцето, би трябвало да го знам. — Надигна се одобрителен шепот, но той не му обърна внимание, а се вгледа още по-отблизо в мен. — Само че нещо много могъщо е спряло волкрите и е спасило саловете от царската флота.
Той замълча и зачака, сякаш ме подканяше да разреша тази главоблъсканица.
Вдигнах инатливо брадичка.
— Нищо не съм направила — казах. — Нищичко.
Устните на Тъмнейший потрепнаха в ъгълчето, сякаш искаше да скрие усмивката си. Очите му ме обходиха от глава до пети и обратно. Почувствах се като необичайна, но вехта вещ, рядкост някаква, изхвърлена на езерния бряг, която той би могъл да подритне с върха на ботуша си.