— И на теб ли ти изневерява паметта като на твоя приятел? — попита той и посочи с глава Мал.
— Аз не… — заекнах. Какво всъщност си спомнях? Ужас. Мрак. Болка.
Кръвта на Мал. Как животът изтича от него изпод дланите ми. Яростта, която ме обзе при мисълта колко съм безпомощна.
— Протегни ръка — нареди Тъмнейший.
— Какво?
— Загубихме достатъчно време. Протегни ръка.
Прониза ме сковаващ страх. Огледах се панически, но отникъде не идваше помощ. Войниците с каменни лица гледаха право пред себе си. Оцелелите от сала имаха уплашен и изтощен вид. Гришаните ме оглеждаха любопитно.
Момичето в синьо се подхилваше. Лицето на Мал сякаш пребледня още повече, но не прочетох отговор в пълните му с тревога очи.
Трепереща, протегнах лявата си ръка.
— Вдигни си ръкава.
— Нищо не съм направила. — Исках да го изрека високо, да го заявя на всеослушание, но гласът ми излезе тънък и уплашен.
Тъмнейший ме гледаше в очакване. Вдигнах ръкава си.
Той разпери ръце и аз усетих как ме плисва вълна ужас, щом видях дланите му да се пълнят с нещо черно, което се виеше и размиваше във въздуха като мастило във вода.
— А сега — продължи той със същия мек и предразполагащ глас, сякаш бяхме седнали да пием чай, а не стоях разлюляна пред него — да видим какво можеш.
После той плесна с ръце и се чу звук като тътен от гръмотевица. Изхълцах, когато от събраните му длани на вълни взе да се спуска мрак, покривайки и мен, и събралата се тълпа.
Ослепях. Помещението изчезна. Всичко се изгуби. Изпищях от ужас, когато почувствах пръстите на Тъмнейший да се сключват около голите ми китки. Внезапно страхът ми се изпари. Не, все още го имаше — сврян вътре в мен като животинче, — но сега го измести някакво спокойствие, сигурност и мощ, нещо смътно познато.
Усетих някакъв зов да ме пронизва и, за своя изненада, почувствах как нещо вътре в мен се надига, за да му откликне. Потиснах го, прогоних го. Някак знаех, че ако това нещо излезе на свобода, ще ме довърши.
— Нищо ли няма тук? — промърмори Тъмнейший. Дадох си сметка колко близо е до мен в непрогледния мрак. Съзнанието ми, завладяно от паниката, се вкопчи в тия му думи. „Нищо няма тук. Точно така — нищо. Нищичко. А сега ме остави!“
За мое огромно облекчение, онова съпротивляващо се нещо вътре в мен се укроти и остави без отговор зова на Тъмнейший.
— Не бързай толкова — прошепна той. Усетих нещо студено да притиска вътрешната страна на ръката ми. В мига, в който осъзнах, че това е нож, острието се вряза в кожата ми.
Заляха ме болка и страх. Извиках. Нещото в мен с рев се надигна, устремено да откликне на зова на Тъмнейший. Вече не можех да се овладея.
Отвърнах. Светът избухна в ослепителнобяла светлина. Мракът около нас се пръсна като стъкло. Зърнах лицата в тълпата, раззинатите от потрес усти и шатрата, изпълнена със сияйна слънчева светлина, трептящия от жега въздух. После хватката на Тъмнейший се отпусна и заедно с неговото докосване си отиде и онова странно усещане за сигурност, което ме беше обладало. Лъчистото сияние изчезна и на негово място се върна делничната светлина от полилеите, но аз продължавах да усещам топлината и неописуемия блясък на слънцето върху кожата си.
Коленете ми омекнаха и Тъмнейший ме подкрепи с неочаквано силна ръка.
— Така си и знаех: ти само външно приличаш на мишка — прошепна в ухото ми, после махна на един от личната си охрана. — Отведете я — нареди на опричника, който протегна ръка да ме поеме. Почувствах се унизена, че си ме предават така — като чувал с картофи, но бях твърде немощна и объркана, за да се противя. По ръката ми се стичаше кръв от раната, причинена от Тъмнейший.
— Иван! — извика Тъмнейший. Висок Сърцеразбивач се втурна надолу по стъпалата на подиума и застана до него. — Отведете я в каретата ми. Искам да бъде охранявана постоянно от въоръжени стражи. Тръгнете право към Малкия дворец и не спирайте по никакъв повод. — Иван кимна. — Доведете и Лечител да прегледа раните й.
— Чакайте! — опитах да се възпротивя, но Тъмнейший вече ми беше обърнал гръб. Хванах го за ръката, без да обръщам внимание на ахването, което жестът ми изтръгна от присъстващите гришани. — Трябва да има някаква грешка. Аз не… Аз не съм… — Гласът ми секна, когато Тъмнейший се обърна бавно към мен, тъмносивите му очи се спряха върху ръката ми, стиснала неговия ръкав. Пуснах го, но нямах намерение да се дам толкова лесно. — Не съм това, за което ме мислите — прошушнах отчаяно.