Тъмнейший пристъпи още по-близо и заговори с нисък глас, така че само аз да го чувам:
— Съмнявам се, че изобщо знаеш какво си. — После кимна на Иван. — Върви!
Тъмнейший ми обърна гръб и бързешком тръгна към подиума. Там го наобиколиха министри и съветници, които говореха високо един през друг.
Иван грубо ме стисна за ръката.
— Идвай.
— Иван — провикна се Тъмнейший, — внимавай как й говориш. Сега тя е една от Гриша.
Иван едва доловимо се изчерви и направи лек поклон, но не охлаби хватката си, когато ме помъкна по пътеката.
— Трябва да ме изслушаш — казах задъхано, опитвайки се да не изоставам подир широките му крачки. — Аз не съм Гриша. Аз просто чертая карти. А и в това не съм особено сръчна.
Той не ми обърна внимание.
Погледнах през рамо към насъбралите се. Мал спореше за нещо с капитана на пясъчния сал. Сякаш почувствал втренчения ми поглед, той извърна очи и срещна моите. Видях своя смут и паника, отразени като в огледало върху пребледнялото му лице. Искаше ми се да го извикам, но в следващия момент него вече го нямаше. Тълпата го беше погълнала.
Глава 4
По бузите ми рукнаха сълзи от безсилие, когато Иван ме извлече от шатрата под лъчите на късното следобедно слънце. Помъкна ме надолу по ниския хълм към пътя. Там вече чакаше черната карета на Тъмнейший, заобиколена от гришани Етералки на коне и конвоирана от въоръжени до зъби кавалеристи. Двама в сиво от личната охрана на Тъмнейший чакаха до вратичката на каретата заедно с една жена и светлокос мъж, облечени в червените одежди на Корпоралки.
— Качвай се — заповяда Иван, но после, изглежда, си спомни нареждането на Тъмнейший и добави: — ако обичаш.
— Не — казах.
— Какво? — Иван изглеждаше искрено озадачен.
Двамата гришани от Корпоралки ме изгледаха потресени.
— Не — повторих. — Никъде не отивам. Станала е някаква грешка. Аз…
Иван ме принуди да млъкна, като стисна още по-силно ръката ми.
— Тъмнейший не греши — процеди той през стиснати зъби. — Качвай се в каретата.
— Не искам да…
Иван се наведе, докато носът му не се озова само на сантиметри от моя, и буквално изплю:
— Как мислиш, дали ме е грижа какво искаш? Само след няколко часа всеки шпионин на Фйерда и наемен убиец от Шу Хан ще са разбрали какво е станало в Долината и ще дойдат за теб. Единственият ни шанс е да те закараме в Ос Олта и да те затворим в двореца, преди да са разбрали какво си ти всъщност. А сега се качвай в каретата.
Той ме натика вътре и се качи след мен, после се стовари видимо погнусен на отсрещната седалка. Корпоралките го последваха, след тях опричниците се настаниха от двете ми страни.
— Значи сега съм пленница на Тъмнейший, така ли?
— Ти си под негова закрила.
— Каква е разликата?
Изражението на Иван остана непроницаемо.
— Моли се никога да не разбереш.
Свъсих вежди и се тръшнах на тапицираната седалка, но веднага изохках от болка. Забравила бях за раните.
— Прегледайте я — обърна се Иван към жената в алено. Маншетите й бяха украсени със сивата бродерия на Лечител.
Жената смени мястото си с един от опричниците и седна до мен. Някакъв войник надникна през вратата.
— Готови сме — каза.
— Добре — отвърна Иван. — Не спирайте никъде и бъдете постоянно нащрек.
— Ще се забавим само за смяна на конете. Спрем ли преди това, да знаете, че нещо не е наред.
Главата на войника изчезна и вратичката на каретата се затвори. Кочияшът не чакаше други заповеди. Вик, изплющяване на камшик и каретата се понесе напред. Усетих, че ме сковава леден страх. Какво ставаше с мен? По едно време дори мислех да отворя вратата на каретата, да скоча в движение и да побягна, но къде щях да отида? Намирахме се насред военен гарнизон и бяхме заобиколени от въоръжени до зъби стражи. Но дори да не беше така, къде можех да избягам?
— Моля, свалете си шинела — каза жената до мен.
— Какво?
— Трябва да прегледам раните ви.
Готова бях да се съпротивлявам, но каква полза? Свалих сковано шинела и позволих на Лечителката да смъкне ризата от раменете ми. Корпоралки бе Орденът на Живите и Мъртвите. Опитах се да мисля само за Живите, но тъй като никога досега не бях лекувана от гришанин, всяко мускулче в тялото ми беше изопнато от страх.