Тя извади нещо от малката си чанта и каретата се изпълни с острата миризма на химикал. Потръпвах при всяко докосване с впити в коленете ръце, докато тя почистваше раните ми. Щом приключи, усетих парене и щипане между плешките. Прехапах силно устни. Желанието да се почеша по гърба беше почти непоносимо. Най-накрая тя отново ме покри с ризата.
Разкърших предпазливо рамене. Болката беше изчезнала.
— А сега ръката — каза тя.
Почти бях забравила за раната, оставена от ножа на Тъмнейший, но китката и ръката ми лепнеха от кръвта. Тя попи прецизно направения разрез и поднесе ръката ми към светлината.
— Опитайте се да стоите неподвижно — каза, — или ще остане белег.
Постарах се да не мърдам, но при друсането на каретата това се оказа трудна задача. Лечителката прокара бавно ръка по раната. Усетих как кожата ми пулсира от жега. Ръката ми взе да смъди нетърпимо и пред смаяния ми поглед плътта сякаш засия, а ръбовете на раната се съединиха и кожата отново стана невредима.
Смъденето престана и Лечителката се облегна назад. Посегнах и опипах ръката си. На мястото на раната беше останал едва изпъкнал белег, но само толкова.
— Благодаря — казах благоговейно.
Лечителката кимна.
— Дай й твоя кафтан — обърна се към нея Иван.
Жената се намръщи, но колебанието й трая само миг, после смъкна червения си кафтан и ми го подаде.
— Защо ми е това? — попитах.
— Просто го вземи — изръмжа Иван.
Приех кафтана на Лечителката. Лицето й не изразяваше нищо, но разбрах, че й е болно да се раздели с дрехата си. Още преди да реша дали да й предложа в замяна покрития с кървави петна шинел, Иван потропа по тавана на каретата и тя забави ход. Лечителката дори не дочака тя да спре напълно, а отвори вратичката и изскочи.
Иван дръпна вратичката и я затвори плътно. Опричникът пак се премести до мен и отново поехме на път.
— Къде отива тя? — попитах.
— Връща се в Крибирск — отговори Иван. — Ще пътуваме по-бързо без излишен товар.
— Ти ми се виждаш по-тежък от нея — промърморих под нос.
— Облечи кафтана — нареди той.
— Защо?
— Защото е ушит от платно на Материалки и е непробиваем за куршумите.
Погледнах го. Възможно ли беше това изобщо? Чувала бях за гришани, оцелели след раняване от упор, което иначе би трябвало да е фатално. Никога не хващах вяра на такива истории, но нищо чудно това творение на Фабрикаторите да е зрънцето истина в приказките на селяните.
— Всички ли носите такива дрехи? — попитах, посягайки към кафтана.
— Когато сме на мисия — отвърна опричникът.
Едва не подскочих на място.
За първи път някой от охраната проговаряше.
— Само гледай да не те уцелят в главата — добави Иван със снизходителна усмивка.
Пропуснах думите му покрай ушите си. Кафтанът се оказа прекалено голям за мен. Тъканта му беше мека и необичайна, а кожената подплата с дълъг косъм топло обгръщаше тялото ми. Прехапах устни. Никак не беше справедливо опричниците и гришаните да носят защитно облекло, а обикновените войници — не. Дали и нашите офицери имаха такива дрехи?
Каретата ускори ход. Докато Лечителката изпълни задачата си, бе започнало да се здрачава и Крибирск бе останал далеч зад нас. Надвесих се напред, опитвайки се да надзърна през прозорчето, но контурите на света отвън се бяха размазали в сумрака. Усетих как сълзите ми пак напират да потекат и примигнах да ги спра. Само преди няколко часа бях просто едно уплашено момиче, тръгнало към неизвестността, но тогава поне знаех коя съм и каква съм. С болка си спомних Палатката с книжата. Сигурно в този момент останалите топографи седяха сведени над работата си. Дали тъгуваха за Алексей? Дали щяха да говорят за мен и случилото се в Долината?
Вкопчих се във военния шинел, сгънат в скута ми. Това трябваше да е някакъв сън, влудяваща халюцинация, причинена от преживения ужас в „Долината на смъртната сянка“. Иначе нямаше как да съм облечена в гришански кафтан и да седя в каретата на Тъмнейший — същата тая карета, която едва не ме бе прегазила предния ден.
Някой запали светилник в каретата и в потрепващото му сияние можех по-добре да разгледам нейната покрита с коприна вътрешност. Дебелите възглавници на седалките бяха тапицирани с черно кадифе. Върху стъклата на прозорчетата беше гравиран знакът на Тъмнейший: два припокриващи се кръга — слънчево затъмнение.