Едно тежко рамо ме блъсна изотзад. Залитнах и едва не се проснах по очи на калния път.
— Ей! — провикна се войникът. — Гледай къде ходиш!
— А защо ти не внимаваш с тлъстите си крака? — озъбих се и останах доволна от стъписването, изписано върху широкото му лице.
Хората — особено едрите мъже с големи пушки — не очакват някое мършаво създание като мен да им се опълчи. И винаги изглеждат леко захласнати, когато си получат заслуженото.
Този обаче бързо се окопити и ме изгледа зверски, после оправи войнишката мешка на гърба си и се изгуби в кервана от коне, хора, каруци и фургони, който преваляше билото на хълма и се спускаше към долината.
Ускорих крачка, опитвайки се да се ориентирам в тълпата. Изгубила бях от поглед жълтия флаг на каруцата с топографите още преди часове и знаех, че съм изостанала много назад.
Докато крачех, усещах с гърба си жълтия и златен дъх на есенната гора и полъха на лекия ветрец. Вървяхме по Вий, широкия друм, свързвал някога Ос Олта чак с богатите пристанищни градове по западното крайбрежие на Равка.
Но това е било преди „Долината на смъртната сянка“.
Отнякъде долиташе песен. „Песни? Кой идиот се е разпял на път към Долината?“ Отново погледнах мътилката на хоризонта и се насилих да преодолея трепета си. Досега бях виждала „Долината на смъртната сянка“ само на карта: черна ивица, която отделяше Равка от нейното единствено крайбрежие и я превръщаше в затворена на сушата земя. Понякога приличаше на леке, понякога на черен и безформен облак. Имаше карти, които я показваха като дълго тясно езеро. На тях беше отбелязана с другото й име — Безморие, което целеше да успокои войниците и търговците и да им даде кураж да я пресекат.
Изсумтях. Това име можеше и да замаже очите на някой търговец, но мен изобщо не ме успокояваше.
Откъснах поглед от зловещата мътилка на хоризонта и се вгледах в разрушените стопанства на Тула. Някога в долината се намирали едни от най-богатите имения на Равка. До едно време из нея земеделци отглеждали зърно и овчи стада излизали на паша из зелените ливади. После изведнъж тъмна черта прорязала пейзажа, ивица почти непрогледен мрак, която нараствала от година на година и всявала ужас. Никой не знае къде изчезнали земеделците, техните стада, житните им ниви, домовете и семействата им.
„Я стига! — казах си твърдо. — Така само влошаваш нещата. Хората пресичат Долината от години… Вярно, често дават много жертви, но все пак…“ Поех си дълбоко дъх и се стегнах.
— Не смей да припадаш точно насред пътя — изрече някакъв глас в ухото ми, една тежка ръка се стовари върху раменете ми и ме стисна. Вдигнах очи и видях непринуденото лице на Мал, усмивката в ясните му сини очи. Той спря до мен. — Хайде, давай! — продължи. — Единият крак пред другия, нали знаеш как се прави.
— Обърка ми плановете.
— А, така ли?
— Да, припадам и ме премазват почти до смърт.
— Планът ми се вижда гениален.
— Точно така — ако ме осакатят, няма как да прекося Долината.
Мал кимна замислено.
— Ясно. Мога да те метна под някоя каруца, ако това ще помогне.
— Ще си помисля — измърморих мрачно, но въпреки това усетих как неволно се разведрявам. Колкото и да се противях, Мал продължаваше да ми действа точно по този начин. И не само на мен. В този момент една русокоска мина покрай нас и помаха, хвърляйки му кокетлив поглед през рамо.
— Ей, Руби! — провикна се той. — До скоро!
Руби се изкиска и се шмугна в тълпата. Мал се ухили широко, после видя как завъртам очи.
— Какво има? Мислех, че харесваш Руби.
— Както се оказва, вече няма за какво толкова да си приказваме — отвърнах сухо. Наистина харесвах Руби — отначало. Когато двамата с Мал напуснахме сиропиталището в Керамзин, за да отбием военната си служба в Полизная, мисълта за живот сред непознати отначало ме плашеше. Но много от момичетата скоро поискаха да се сприятелят с мен, а Руби беше една от най-напористите. Сближаването ми с тях обаче продължи само докато не си дадох сметка, че целта им е да се възползват от моята близост с Мал.
Сега го гледах как разтваря широко ръце и вдига лице към есенното небе със съвършено доволен вид. С известно отвращение забелязах, че дори крачи скокливо.
— Какво ти става? — изсъсках свирепо.
— Нищо — изненадан отвърна той. — Чувствам се превъзходно.
— Но как може да си толкова… самодоволен?!