— Самодоволен ли? Никога не съм бил самодоволен. И се надявам да не ми се случи.
— Тогава какво е това? — Махнах с ръка към него. — Изглеждаш така, сякаш оттатък те чака обилна вечеря, а не вероятна смърт или осакатяване.
Мал се разсмя.
— Прекалено се притесняваш. Царят прати цяла група пиромани от Гриша да защитават пясъчните салове и даже няколко от ония зловещи Сърцеразбивачи. Освен това имаме пушки — каза, потупвайки оръжието на гърба си. — Всичко ще бъде наред.
— Ако атаката е смъртоносна, пушката няма да ти помогне много.
Мал ме изгледа замислено.
— Какво ти става напоследък? Станала си още по-кисела от обичайното.
Освен това изглеждаш ужасно.
— Много ти благодаря — измърморих. — Не спах добре.
— Нищо ново не ми казваш.
Той, разбира се, имаше право. Аз никога не спя добре. През последните няколко дни обаче положението съвсем се влоши. Светиите са ми свидетели, че имах сериозно основание да се ужасявам от влизането в Долината, също както всички от нашия полк, които не извадиха късмет и бяха посочени да минат през нея. Но имаше и нещо друго, някакво по-дълбоко неспокойство, което не можех да опиша с думи.
Хвърлих бегъл поглед към Мал. Навремето можех да споделям всичко с него.
— Просто… преследва ме някакво предчувствие.
— Престани да се тревожиш чак толкова. Може да сложат Михайло в един сал заедно с нас. Достатъчно е волкрата да зърне тлъстото му сочно шкембе и ще ни остави на мира.
Нежелан, споменът изведнъж ме връхлетя:
Двамата с Мал седим сгушени в едно кресло в библиотеката на княза и разлистваме страниците на огромна книга, подвързана с кожа. Внезапно попадаме на рисунка на волкра: дълги мръсни нокти; криле с кожена ципа; няколко реда остри като бръснач зъби, предназначени да пируват с човешка плът. Волкрите са слепи от поколения, защото живеят и ловуват в Долината, но легендата разказва, че надушват човешка кръв от километри. Посочвам рисунката и питам: „Какво държи?“.
Още чувам шепота на Мал в ухото си: „Мисля… мисля, че е човешки крак“. Захлопваме книгата и с писъци хукваме към спасителната слънчева светлина навън…
Без да го съзнавам, съм спряла като вкопана в земята, неспособна да се отърся от този спомен. Щом Мал усети, че вече не крача до него, изпъшка мъченически и се върна обратно. Сложи ръце на раменете ми и леко ме разтърси.
— Пошегувах се. Никой няма да изяде Михайло.
— Знам — отговорих, забила поглед в носовете на ботушите си. — Ти си голям шегаджия.
— Стига, Алина. Всичко ще бъде наред.
— Няма как да го знаеш.
— Я ме погледни. — Насилих се да вдигна очи и срещнах погледа му. — Знам, че си уплашена. Аз също. Но ние ще минем и през това изпитание и ще оцелеем. Както става винаги. Ясно? — Той се усмихна и сърцето ми силно заблъска в ребрата.
Прокарах пръст върху белега, който пресичаше дясната ми длан, и пресекливо си поех въздух.
— Ясно — отвърнах неохотно и усетих как се усмихвам в отговор.
— Високият боен дух на дамата пак се върна — провикна се Мал. — Слънцето отново може да засияе.
— О, я стига!
Замахнах да го ръгна в ребрата, но още преди да успея, той ме сграбчи и ме вдигна високо. В този момент тропот на копита и викове разцепиха въздуха.
Мал ме дръпна встрани от пътя точно когато огромна черна карета профуча с тътен покрай нас, а хората се разбягаха пред нея, за да се предпазят от копитата на четирите врани коня. На капрата, до кочияша, размахващ камшик, седяха двама войници с въгленочерни мундири.
Тъмнейший. Няма как да сбъркаш черната му карета или униформата на неговата лична стража.
Покрай нас изтрополи още една карета, този път червена и лъскава, която напредваше с по-спокоен ход.
Погледнах Мал, сърцето ми препускаше от разминалата се на косъм опасност.
— Благодаря — прошушнах.
Мал изведнъж си даде сметка, че ме е прегърнал. Веднага ме пусна и припряно отстъпи назад. Отупах праха от шинела си с надеждата, че не е забелязал как страните ми поруменяват.
Трета карета ни подмина, лакирана в синьо, а от прозореца се беше надвесило момиче. Черната му коса се виеше на масури, носеше шапка от сребърна лисица. Момичето огледа зяпналата насреща му тълпа и очите му съвсем очаквано се спряха на Мал.
„Нали и ти току-що въздишаше по него — скастрих се мислено. — Защо тогава една гришанка да не се захласне?“