Алексей рязко си пое дъх.
— Наистина? А успя ли да го видиш всъщност?
— Всъщност бях прекалено заета да си спасявам кожата.
— Има и по-лоши начини да умреш. — Той мерна рисунката на скалиста долина, която се канех да прерисувам. — Уф, не тази. — Запрелиства скицника ми, докато не стигна до възвишението на планински хребет, и потупа с пръст върху него. — Ето.
Едва бях успяла да опра писеца до листа, когато старшият картограф влезе в Палатката с книжата и се втурна по пътеката между масите, за да огледа работата ни.
— Надявам се, че сега започваш втората рисунка, Алина Старков.
— Да — излъгах, — точно така.
Щом картографът отмина, Алексей прошепна:
— Разкажи за каретата.
— Трябва да си завърша рисунката.
— Ето, вземи — гневно каза той и ми побутна една от своите скици.
— Ще познае, че е твоя.
— Не е от най-добрите. Лесно ще я пробуташ за своя.
— Ето това вече е онзи Алексей, когото познавам и се налага да търпя — промърморих, но не му върнах скицата. Той беше един от най-надарените помощници и аз добре го знаех.
Алексей успя да изцеди от мен и най-дребната подробност за трите карети на Гриша. Чувствах се задължена към него заради скицата и направих всичко възможно да задоволя любопитството му, като в същото време прерисувах склоновете на планинския хребет и отмервах с палец върху дръжката на писалката съотношението между някои от най-високите върхове.
Докато приключим, навън вече падаше здрач. Предадохме работата си и се отправихме към палатката на офицерската столова. Там се подредихме на опашка за някаква яхния с кален цвят, която запотен готвач разливаше с черпак, после си намерихме място при останалите топографи.
Хранех се мълчаливо, заслушана как Алексей и останалите си разменят клюки от гарнизона и си припомнят страховити истории за прекосяването на Долината. Алексей настоя пак да разкажа за каретите на Гриша и думите ми бяха посрещнати с обичайната смесица от захлас и страхопочитание, която винаги съпътстваше споменаването на Тъмнейший.
— Той сякаш не е от този свят — обади се Ева, друга помощничка; имаше красиви зелени очи, които някак успяваха да отвлекат вниманието от подобния й на зурла нос. — Никой от тях не е като обикновените хора.
Алексей изсумтя.
— Моля те, спести ни тия простонародни суеверия, Ева.
— Ако искаш да знаеш, точно един Тъмнейший е създал „Долината на смъртната сянка“.
— Ама това е било преди стотици години! — възпротиви се Алексей. — И оня Тъмнейший е бил често луд.
— Също като този сега.
— Селянка — отсече той и махна с ръка.
Ева го изгледа обидено и демонстративно му обърна гръб, за да се включи в разговора на своите приятели.
През цялото време на спора им мълчах. Въпреки суеверията на Ева можеше да се каже, че аз съм още по-голяма селянка от нея. Умеех да чета и пиша единствено благодарение на добрината на княза, но по негласно споразумение с Мал избягвахме да споменаваме Керамзин. Сякаш нарочно точно в този момент ме блъсна безразсъден смях и ме откъсна от тези мисли. Погледнах през рамо. Мал държеше слово пред шумната компания на следотърсачите около една от масите.
Алексей проследи погледа ми.
— Как стана така, че вие двамата се сприятелихте?
— Отраснахме заедно.
— Не изглежда да имате много общо.
Свих рамене.
— Сигурно защото е по-лесно да се сближиш с някого, докато си още дете. Тогава намирате много общо помежду си. — Като самотата, спомените за мъртвите родители, които ни беше писано да забравим, и споделеното удоволствие да се измъкнем от къщната шетня, за да играем на гоненица на нашата ливадка.
Алексей ме изгледа толкова недоверчиво, че неволно се разсмях.
— Той невинаги е бил Неустоимия Мал, вещ следотърсач и прелъстител на момичета от Гриша.
Долната челюст на Алексей увисна.
— Мигар е прелъстил някоя гришанка?
— Още не, но сигурно скоро ще стане — промърморих.
— Е, какъв беше тогава?
— Като дете беше дребен, дундест и се страхуваше от прилепи — казах малко отмъстително аз.
Алексей пак хвърли поглед към Мал.
— Е, явно оттогава нещата са се променили.