Потърках с палец белега върху дланта си.
— Сигурно е така.
Двамата ометохме чиниите си и напуснахме палатката на столовата, за да излезем в хладната нощ. На връщане към казармите се отклонихме от пътя си, за да минем покрай стана на Гриша. Шатрата наистина имаше размерите на катедрала, покрита с черна коприна, а нейните сини, червени и пурпурни вимпели се вееха нависоко. Невидими, някъде отзад се намираха покоите на Тъмнейший, охранявани от Корпоралки Сърцеразбивачи и неговата лична стража.
Когато погледът на Алексей най-сетне се насити на гледката, двамата се отправихме обратно към нашия лагер. Той крачеше мълчаливо и от време на време пукаше кокалчетата на пръстите си. Знаех, че и двамата мислим за утрешното прекосяване. А ако се съди по унилото настроение в казармите, явно не бяхме само ние. Някои вече бяха в походните легла — спящи или опитващи се да заспят, — но други седяха скупчени около лампите и си приказваха с приглушени гласове. Неколцина се бяха вкопчили в иконите си и се молеха на светците.
Метнах походното одеяло върху тесния нар, събух ботушите и окачих шинела си близо до мен. После се мушнах под подплатените с пухкава кожа завивки и впих поглед в тавана, очаквайки идването на съня. Лежах така, докато не угаснаха и последните светлинки, а тихите разговори отстъпиха място на леко похъркване и шум от въртящи се тела.
Утре, ако всичко минеше по план, щяхме да стигнем невредими до Западна Равка и тогава за първи път щях да зърна Истинското море. Оттатък Мал и останалите следотърсачи щяха да ловуват червени вълци, морски лисици и други редки създания, които се срещат само на запад. Аз щях да остана с картографите от Ос Кърво, за да завърша обучението си и да помогна да се картографира всичко, което сме успели да видим в Долината. След това, разбира се, щеше да се наложи отново да прекося Долината, за да се прибера у дома. Но сега ми беше трудно да мисля толкова далече напред.
Все още лежах с ококорени очи, когато го чух. Тап-тап. Тишина. Тап. И после пак: тап-тап. Тишина. Тап.
— Какво става? — сънено промърмори Алексей от походното легло до мен.
— Нищо — прошушнах, докато се измъквах изпод завивките и пъхах крака в ботушите.
Грабнах пътьом шинела и крадешком тръгнах към вратата — гледах да изляза от спалното помещение колкото се може по-бързо. Щом отворих обаче, зад мен се чу кискане и някакъв женски глас се обади от тъмното.
— Ако е онзи следотърсач, кажи му да влезе и да ме стопли.
— Ако иска да пипне някоя болест, ти със сигурност ще си му първата спирка — отвърнах мило и се измъкнах в нощта.
Студеният въздух взе да щипе бузите ми и аз зарових брадичка в яката; съжалих, че не успях да взема шала и ръкавиците. Мал седеше на порутеното стълбище с гръб към мен. През рамото му зърнах Михайло и Дубров, които си подаваха едно шише на ярко осветената пътека.
— Нали не ме събудихте само да се похвалите, че отивате в шатрата на Гриша? Какво ви трябва, съвет ли?
— Едва ли си била заспала. Сигурно тревогите са те държали будна.
— Грешка. Тъкмо кроях планове как да се промъкна в шатрата на Гриша и да си отмъкна някой сладък Корпоралник.
Мал се разсмя. Поколебах се край вратата. Ето това бе най-трудно, когато бях близо до него: винаги караше сърцето ми да прави акробатични еквилибристики. Мразех, че трябва да крия колко много ме нараняват неговите глупави постъпки, но още по-зле щеше да е, ако той разбереше за това. Замислих се дали да не им обърна гръб и да се прибера. Накрая обаче преглътнах ревността си и седнах до него.
— Дано си ми донесъл нещо хубаво — казах. — Защото тайните на Алина за прелъстяване не вървят никак евтино.
Той се ухили.
— Ще ми ги споделиш ли на ушенце?
— Предполагам. И то само защото знам, че си достоен за тях.
Взрях се в тъмното пред себе си и видях как Дубров отпи едра глътка от шишето и залитна напред. Михайло го подпря с ръка, та да се закрепи на крака, и в студения нощен въздух до нас долетя шумният им смях.
Мал поклати глава и въздъхна.
— Все гледа да не остане по-назад от Михайло. Накрая сигурно ще ми оповръща ботушите.
— Заслужаваш си го — казах. — Е, какво правите тук?
Преди години, в началото на нашата военна служба, Мал идваше да ме види почти всяка нощ. Но вече с месеци не беше наминавал.
Той вдигна рамене.
— Знам ли. Изглеждаше толкова окаяна на вечеря.
Изненадах се, че го е забелязал.