Понякога срещах земеделци или други пътници. Затова постоянно носех ръкавиците и не свалях ръка от ножа, но хората почти не ми обръщаха внимание. Непрекъснато се чувствах гладна. Никога не съм била добър ловец, затова я карах на оскъдните запаси, които носех от Балакирев, пиех вода от ручеите и от време на време отмъквах по някоя ябълка или яйце от уединено стопанство.
Нямах дори слаба представа какво ми готви бъдещето, нито какво ме чака в края на това изтощително пътуване, но кой знае защо не се чувствах злочеста. Откакто се помня, съм самотна, но никога досега не бях оставала съвсем сама. Това обаче не ме плашеше колкото очаквах.
И все пак, когато една сутрин на пътя ми се изпречи варосана в бяло църквица, не се стърпях и се помъкнах вътре, за да чуя как свещеникът води богослужението. Накрая той призова събралото се паство да отправи молитви за сина на жена, ранен в битка; за пеленаче, болно от треска, и за здравето на Алина Старков. Сепнах се.
— Нека светиите пазят Призоваващата слънцето — започна напевно той, — тази, която бе пратена да ни спаси от бесовете в „Долината на смъртната сянка“ и отново да събере народа в едно.
Преглътнах мъчително. Скришом и набързо напуснах църквата. „Сега се молят за теб — помислих си мрачно, — но ако Тъмнейший постигне своето, ще те намразят.“ И може би съвсем заслужено. Не бях ли изоставила Равка и всички хора, които вярваха в мен? Единствено моята сила можеше да унищожи Долината, а аз бягах.
Тръснах глава. Точно сега не беше време да мисля за това. Вече ме водеха за предател и беглец. Успеех ли да се отскубна от Тъмнейший, тогава вече можеше да се замисля и за бъдещето на Равка.
Забързах по издълбания от колелата селски път и влязох в гората, а биенето на църковните камбани ме преследваше чак до билото на хълма. Когато отново си представих въображаемата карта, осъзнах, че трябва да съм вече близо до Райевост. А това ще рече, че е дошло време да реша по кой път да стигна до „Долината на смъртната сянка“. Можех да вървя покрай реката или да тръгна към Петразой, каменистата планинска верига, която се извисяваше на северозапад. Пътят покрай реката беше по-лесен, но така щеше да се наложи да мина през гъсто населени области. През планината щеше да е по-напряко, но преходът беше несравнимо по-труден.
Продължих да споря мислено със себе си, докато не стигнах кръстопътя край Шура. Тогава реших да мина през планината. Преди да тръгна към подножието й обаче, трябваше да се отбия в Райевост, най-големия крайречен град. Давах си сметка какъв риск поемам, но не можех да прекося Петразой без хранителни припаси и палатка или поне пътническо одеяло. След дългите дни, прекарани в самота, шумът и навалицата по оживените улици и канали на Райевост ми се видяха необичайни. Държах главата си ниско сведена, а шапката — нахлупена над очите, защото бях сигурна, че на всяка улична лампа и по витрините на магазините ще видя обявления с моя портрет. Колкото по-навътре в града навлизах обаче, толкова повече се отпусках. Може би новината за бягството ми не се разпространяваше чак толкова бързо, колкото очаквах.
Миризмата на печено агнешко и пресен хляб напълни устата ми със слюнка и аз си позволих да се почерпя с една ябълка, докато попълвах запасите си от твърдо сирене и сушено месо. Привързах новото си пътническо одеяло към кожената торба и се опитах да преценя с колко допълнителен товар на гръб мога да се изкача по склоновете на планината. Улисана в такива мисли, завих зад един ъгъл и се натъкнах право на група войници.
Сърцето ми запрепуска в галоп при вида на дългите маслиненозелени шинели и пушките на гърба. Прииска ми се да се обърна на пети и да хукна накъдето ми видят очите, но въпреки това сведох ниско глава и се насилих да продължа с равномерна крачка. Чак когато ги подминах, си позволих да се озърна през рамо. Никой от тях не ме следеше с подозрителен поглед. По всичко личеше, че не са тук с някаква специална мисия. Приказваха си, шегуваха се, а един дори подсвирна на момиче, което простираше пране.
Шмугнах се в първата пряка и останах там, докато сърцето ми не се успокои. Какво ставаше всъщност? Избягала бях от Малкия дворец преди повече от седмица и досега трябваше да са вдигнали тревога. Сигурна бях, че Тъмнейший ще разпрати вестители до всеки полк и в най-малките градчета. Вече всички от Първа и Втора армия би трябвало да са по петите ми. Видях още войници из улиците на Райевост. Някои бяха в отпуск, други на поста си, но никой от тях не даваше вид, че издирва беглец. Не знаех как да тълкувам това. Зачудих се дали не го дължа на Багра. Може би бе успяла да внуши на Тъмнейший, че съм отвлечена, а защо не и убита от фйерданите?