— Просто си мислех за прекосяването — отвърнах предпазливо. Това не беше точно лъжа. Влизането в Долината наистина ме ужасяваше, пък и нямаше нужда Мал да научава, че двамата с Алексей сме го обсъждали. — Трогната съм от твоята загриженост.
— Ей — ухилено каза той, — мен винаги ме е грижа за теб.
— Ако извадиш късмет, утре някоя волкра ще закуси с мен и край на твоите грижи.
— И сама знаеш, че без теб съм загубен.
— Точно ти няма как да се загубиш — казах присмехулно. От нас двамата аз бях картографът, но Мал можеше да посочи накъде точно е север, дори да е със завързани очи и да виси като прилеп с главата надолу.
Той ме побутна с рамо.
— Добре разбра какво искам да кажа.
— Определено — отговорих. Но не беше така. Не съвсем.
Седяхме мълчаливо и наблюдавахме как дъхът ни става на пара в студения въздух.
Мал заби поглед в носовете на ботушите си.
— Май и на мен ми е свито под лъжичката.
Сръгах го в ребрата с лакът и казах с привидна самоувереност:
— След като успяхме да се справим с Ана Куя, няколко волкри изобщо няма да ни се опрат.
— Защо ли се сещам, че когато за последно се опълчихме на Ана Куя, теб здравата те нашамаросаха и ни пратиха в конюшните да ринем тор.
Сбърчих нос.
— Опитвам се да вдъхна кураж и на двамата. Поне можеше да се престориш, че съм била убедителна.
— Знаеш ли кое е най-странното? — продължи той. — Тя понякога ми липсва.
Постарах се, доколкото мога да скрия стъписването си. Над десет години от живота ни преминаха в Керамзин, но досега мислех, че Мал се опитва да заличи всеки спомен от онова време, даже мен. Там той беше един от многото бегълци, поредното сираче, принудено да благодари за всяка хапка и за всеки чифт износени ботуши. В армията обаче си извоюва собствено място и не искаше никой да разбере, че навремето е бил отхвърлено от всички малко момче.
— На мен също — признах. — Може да й пишем.
— Може — отговори той.
После внезапно посегна и взе ръката ми. Опитах се да не обръщам внимание на лекия трепет, който премина по тялото ми.
— Утре по същото време ще седим на пристанището на Ос Кърво, ще гледаме океана и ще пием квас.
Погледнах бегло Дубров, който се клатушкаше неудържимо, и се усмихнах.
— Това включва ли и Дубров?
— Само ти и аз — отвърна Мал.
— Сериозно?
— Винаги сме били само ти и аз, Алина.
За миг това ми се стори самата истина. Светът се сви до ороненото стъпало под нас, до този кръг от светлина и ние двамата в заобикалящия ни мрак.
— Хайде! — изрева откъм пътеката Михайло.
Мал се сепна като човек, когото току-що са разбудили. Стисна ръката ми за последно, след това я пусна.
— Трябва да вървя — каза, надянал пак безочливата си усмивка. — Опитай се да поспиш.
После хвърковато се спусна по стълбите и затича да настигне другарите си.
— Пожелай ми късмет! — провикна се през рамо.
— Късмет — откликнах, без да мисля, и тутакси ми се прищя да се сритам отзад. „Късмет?! Дано си прекараш хубаво, Мал. Надявам се да срещнеш някоя красавица от Гриша, да се влюбиш до полуда в нея и двамата да си народите цял куп чудесни и отвратително надарени дечица.“
Седях окаменяла на стъпалата и ги изпращах с поглед, докато не се изгубиха по пътеката; все още усещах топлата длан на Мал в шепата си.
„Какво пък — казах си и се надигнах. — Нищо чудно да се провали в някой ров, преди да е стигнал.“
Върнах се обратно в казармата, затворих плътно вратата след себе си и с признателност се шмугнах под одеялото.
Дали оная гришанка с буйната коса щеше да се измъкне тайно от шатрата, за да се срещне с Мал? Пропъдих тази мисъл. Нито ми беше работа, нито пък исках да знам. Мал никога не ме бе гледал така, както беше погледнал непознатото момиче в каретата или както гледаше Руби. Нямаше и да дочакам да го направи. Но за мен много по-важно бе, че сме още приятели.
„Ама колко дълго ще трае това?“ — обади се заядлив глас в главата ми.
Алексей имаше право: сега всичко бе различно. Мал се беше променил за добро. Той вече беше по-красив, по-смел, по-наперен. А аз станах… по-висока. Въздъхнах и се обърнах на хълбок. Щеше ми се да вярвам, че двамата с Мал винаги ще останем приятели. Но рано или късно трябваше да приема, че сме поели по различни пътища. Лежах в тъмното, чаках съня най-после да дойде и се питах дали тези пътища няма още повече да ни откъснат един от друг.