Мал.
Отворих уста да проговоря, но той предупредително опря пръст на устните си, без да откъсва очи от моите. Постоя така за миг заслушан, после ми даде знак да го последвам и отново изчезна в гората. Сграбчих балтона и се втурнах подире му, стараейки се да не изоставам. А това не беше никак лека задача. Той се движеше безшумно, промъквайки се подобно на сянка между стволовете и клоните, сякаш следваше невидима за останалите пътека.
Заведе ме обратно при потока, до плитчината при един завой, където можехме да прегазим оттатък. Цялата настръхнах, когато ледената вода отново напълни ботушите ми. Щом излязохме на отсрещния бряг, той взе да тъпче в кръг, за да заличи следите ни.
В мен напираха хиляди въпроси и мисълта ми скачаше непрекъснато от едно на друго нещо. Как Мал бе успял да ме открие? Дали е бил в потерята заедно с останалите войници? И дали сега ми помагаше? Едва се удържах да посегна и да го пипна, за да се уверя, че е истински. Искаше ми се да го прегърна от благодарност. Но заедно с това ми се щеше да му насиня окото заради всичко, което ми бе наприказвал оная нощ в Малкия дворец.
Той часове наред крачеше напред в пълно мълчание. От време на време ми правеше знак да спра и аз чаках, докато прикрие следите ни в храсталака. По някое време следобед се закатерихме по стръмна камениста пътека. Нямах представа накъде ме е завлякъл потокът, но можех да се закълна, че Мал ме води към Петразой.
Всяка стъпка се превръщаше в същинска агония. Ботушите ми още бяха мокри, а по пръстите и петите ми се появиха нови пришки. Главата ме цепеше след кошмарната нощ в гората и вече ми се виеше свят от глад, но нямах намерение да се оплаквам. Продължавах мълчаливо да го следвам, докато той ме водеше към планината и после, когато се отклони от пътеката; катерех се по скалите, докато краката ми се разтрепериха от умора и гърлото ми пламна от жажда. Когато Мал най-после спря, вече се намирахме високо в планината, скрити от неприятелски очи зад един огромен скален къс и няколко гъсти бора.
— Тук — каза той и хвърли торбата си на земята. След това с уверена крачка се заспуска обратно. Знаех, че отива да прикрие следите от непохватното ми катерене по скалите.
Предпазливо се отпуснах на земята и притворих очи. Краката ми пулсираха, но се страхувах, че събуя ли ботушите, вече никога повече няма да мога да ги обуя. Главата ми клюмна, но не си позволих да заспя. Още не. В мен напираха хиляди въпроси, но само един не можеше да чака до сутринта.
Когато Мал се върна, прокрадвайки се безшумно по камънака, вече падаше здрач. Приседна насреща ми и измъкна манерка от войнишката си торба.
Отпи голяма глътка, обърса устата си с длан и ми подаде водата. Надигнах я жадно.
— По-бавно — спря ме той. — Това трябва да ни стигне до утре.
— Извинявай. — Подадох му манерката обратно.
— Тази нощ не можем да рискуваме да палим огън — каза, вперил поглед в сгъстяващия се мрак. — Може би утре.
Кимнах. Балтонът ми беше изсъхнал, докато катерехме планинския склон, нищо че ръкавите бяха още влажни. Чувствах се разнебитена, мръсна и вкочанена от студ. Но най-вече не можех да се съвзема от чудото, че той седи насреща ми. Всичко това обаче трябваше да почака. Ужасявах се какъв ще е отговорът, но въпреки това трябваше да попитам:
— Мал. — Изчаках, докато ме погледне. — Откри ли стадото? Успя ли да хванеш елена на Морозов?
Той удари с длан по коляното си.
— Защо това ти е толкова важно?
— Дълга история. Но трябва да знам дали той вече има елена.
— Не.
— Следотърсачите обаче го настигат, нали?
Той кимна.
— Но…
— Но какво?
Мал се поколеба. В гаснещата светлина на следобеда отново зърнах върху устните му следа от наперената усмивка, която познавах толкова добре.
— Не ми се вярва да го открият без мен.
Вдигнах вежди.
— Защото си най-добрият ли?
— Не — отвърна той, отново беше станал сериозен. — Но какво пък, може и така да е. Не ме разбирай погрешно. Те са добри следотърсачи, най-добрите в Първа армия, но… човек трябва да има специален усет, за да преследва стадото. Това не са обикновени животни.
„А ти не си обикновен следотърсач“ — помислих си, но не го казах гласно. Наблюдавах го и си мислех за думите на Тъмнейший, че всеки трябва да познава собствените си дарби. Дали в необичайните способности на Мал се криеше нещо повече от обикновен късмет и богат опит? Вярно, той никога не бе страдал от липса на самочувствие, но не мислех, че това е само гола самонадеяност.