— Дано си прав — промърморих.
— А сега ти ми отговори на един въпрос — каза и аз долових някаква сурова нотка в гласа му. — Защо избяга?
Чак сега осъзнах, че той няма никаква представа защо съм избягала от Малкия дворец и защо Тъмнейший ме издирва толкова настървено. При последната ни среща буквално бях заповядала на Мал да ми се маха от очите, но въпреки това той беше зарязал всичко и ми се беше притекъл на помощ.
Сега заслужаваше да получи обяснение, но не знаех откъде да започна. Въздъхнах и прокарах ръка по лицето си. В какво ни бях забъркала и двамата?
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се опитвам да спася света?
Той впи в мен твърд поглед.
— Значи това не е просто любовна свада, след която пак ще се върнеш с подвита опашка при него, така ли?
— Не! — възкликнах ужасена. — Това не е… Ние не сме… — Не успявах да намеря думи. Не ми оставаше друго, освен да се разсмея. — Де да беше така.
Мал дълго мълча. После, явно стигнал до някакво решение, проговори:
— Добре тогава. — Стана, разкърши се и преметна пушката на рамо. След това извади дебело вълнено одеяло и ми го хвърли.
— Почини си — заяви. — Аз поемам първото дежурство. — Обърна ми гръб и се загледа в търкулналата се високо по небосклона луна, която беше увиснала над долината, откъдето идвахме.
Свих се върху коравата земя и плътно се увих с одеялото, за да се стопля. Въпреки неудобствата клепачите ми скоро натежаха и умората най-сетне ме повали.
— Мал — прошушнах в тъмнината.
— Какво?
— Благодаря, че ме откри.
Не бях сигурна дали не сънувам, но май някъде откъм мрака долетя шепотът му:
— На твоите услуги.
После сънят ме отнесе.
Глава 17
Мал стоя на пост цяла нощ и ме остави да се наспя. На сутринта ми даде парче сушено месо и каза просто: „Разказвай!“.
Не знаех откъде да подхвана, затова започнах с най-лошото:
— Тъмнейший иска да използва „Долината на смъртната сянка“ като оръжие.
Мал дори не трепна.
— Как точно?
— Ще я разшири над цяла Равка и Фйерда — навсякъде, където му оказват съпротива. Само че не може да го направи без мен, аз трябва да удържам волкрите. Какво знаеш за стадото на Морозов?
— Не много. — Той зарея поглед над долината. — Значи заради теб е било всичко. От нас се очакваше да открием стадото и да заловим или поне да притиснем водача му, но без да го раняваме.
Кимнах и се опитах да му обясня малкото, което знаех за действието на муските; как Иван е трябвало да убие мечка, а Мари — северен тюлен.
— Всеки от Гриша трябва сам да си заслужи муската — казах накрая. — Същото важи и за елена, но той не е предназначен за мен.
— Хайде да тръгваме — рязко ме прекъсна Мал. — Може да ми доразкажеш, докато вървим. Искам да се изкачим още по-нависоко в планината.
Напъха одеялото обратно във войнишката мешка и се постара да заличи следите от бивака ни. После ме поведе по стръмна и камениста пътека. Лъкът му беше привързан отзад за войнишката торба, но пушката държеше готова за стрелба.
Краката отказваха да ми се подчиняват при всяка стъпка, но аз упорито следвах Мал и събрах сили да му разкажа останалата част от историята. Повторих му дословно всичко, което ми разкри Багра: как се появила Долината, каква е силата на нашийника и как Тъмнейший е замислил да се възползва от дарбата ми; накрая му казах и за кораба, който ме чакаше при Ос Кърво.
Мал заговори още щом приключих:
— Не е трябвало да слушаш Багра.
— Откъде си сигурен? — попитах.
Той внезапно се обърна и аз едва не налетях отгоре му.
— Как мислиш, какво ще стане, ако стигнеш Долината и все пак успееш да се качиш на този кораб? Защо си мислиш, че властта на Тъмнейший се простира само до бреговете на Истинското море?
— Не мисля така, обаче…
— Само въпрос на време е да те открие и да ти надене тоя нашийник.
После той се обърна и закрачи по пътеката, оставяйки ме да стърча замаяна отзад. Насилих се да раздвижа крака и забързах след него.
Кроежите на Багра може и да имаха слаби страни, но какъв друг избор ни оставаше? Спомних си как яростно стискаше китката ми, страхът в трескавите й очи. Не беше очаквала Тъмнейший да приближи толкова стадото на Морозов. В нощта на зимния бал тя несъмнено се страхуваше, но все пак опита да ми помогне. Ако бе толкова безмилостна, колкото сина си, можеше да си спести този риск и просто да ми пререже гърлото. „Така за всички щеше да е най-добре“ — помислих си печално.