Тревожех се, че Мал вече съжалява за решението си да тръгне подир мен. Тревожех се, че няма да открием елена в необятната пустош на Сайбея. Но най-много от всичко се притеснявах за това какво би сторил Тъмнейший на Мал, ако ни заловеше. Когато най-накрая започнахме да се спускаме по северозападния склон на Петразой, изпитах вълнение, че се разделяме с непристъпните планини и техните студени ветрове. Щом навлязохме в гористия пояс и стигнахме приветливите гъсталаци, духът ми се поободри. След толкова дни катерене по острите скали беше истинска наслада да стъпвам на мекия килим от нападали борови иглички, да долавям животински звуци в храсталака и да вдишвам въздух с дъх на мъзга10.
Спряхме да нощуваме край бъбриво поточе, а когато Мал взе да събира съчки за огъня, аз за малко не се разпях. Призовах тънък и насочен слънчев лъч, за да разпаля огъня, но това, изглежда, не впечатли особено Мал. По едно време се изгуби в гората и се върна със заек, който заедно почистихме и опекохме за вечеря. Той захласнато ме изгледа как оглозгах моя дял до последната костица и накрая въздъхна, останал видимо гладен.
— Много по-лесно беше да те нахрани човек, когато нямаше чак такъв апетит — промърмори той, довърши вечерята и се изтегна по гръб, подпъхнал ръка под главата си.
Направих се, че не съм го чула. За първи път след бягството от Малкия дворец се бях стоплила и нищо не беше в състояние да ми развали блаженството. Даже хъркането на Мал.
Налагаше се да попълним запасите си от храна, преди да продължим на север към Сайбея. Отне ни ден и половина да открием ловна пътека, която ни отведе до едно от селата в северозападното подножие на Петразой. Колкото повече наближавахме обитаемите земи, толкова по-неспокоен ставаше Мал. Той избързваше далече напред, разузнаваше и следеше да вървим успоредно с главния път. В един ранен следобед се появи, понесъл грозно кафяво палто и шапка от кафяви катеричи кожи.
— Къде намери това? — попитах.
— Отмъкнах ги от една незаключена къща — отвърна с виновен вид. — Но оставих няколко монети. Там изглежда много зловещо, всички къщи пустеят.
По пътя също никого не видях.
— Може да е неделя — казах. Откакто напуснах Малкия дворец, бях изгубила представа за дните. — Сигурно всички са отишли на църква.
— Може — призна той, но беше все така неспокоен, докато заравяше стария си войнишки шинел и кепето под едно дърво.
Оставаше ни близо километър до селото, когато чухме барабаните. Колкото повече наближавахме, толкова по-силно ставаше думкането им; скоро към тях се присъединиха църковни камбани и цигулки, пляскане и весели подвиквания. Мал се покатери на едно дърво, за да огледа по-добре. Когато се спусна обратно, тревогата по лицето му се беше поразсеяла.
— Навсякъде гъмжи от народ. По пътя сигурно са стотици, а видях и една каручка дом.
— Това е Масленица11! — възкликнах.
В седмицата преди празника на пролетта от всеки дворянин се очакваше да отиде при поданиците си в каручка дом — кола, натоварена със сладкиши, сирене и погачи. Шествието минаваше покрай селската църква и се връщаше обратно в имението на дворянина, отворено в този ден за селяните и крепостните, на които се поднасяха чай и блини12. Местните момичета обличаха червени сарафани13 и закичваха косите си с цветя в чест на настъпващата пролет.
Маслената седмица беше най-хубавото време в сиропиталището. Тогава учебните занимания се съкращаваха, за да остане време да почистим господарската къща и да помогнем при печенето на хляба и сладкишите. Княз Керамзов винаги се връщаше по това време от Ос Олта, за да може да присъства на празника. Ние всички се накачулвахме на каручката дом, а князът се отбиваше във всяка къща да пие квас и да раздава сладкиши и бонбони. Седнали зад него в каручката, ние приветствахме наобиколилите ни селяни и в този ден се чувствахме като същински дворяни.
— Хайде да отидем и да погледаме, а, Мал? — замолих го припряно.
Той свъси вежди. Усетих как вродената му предпазливост се бори с носталгията на най-хубавите ни спомени от Керамзин. После на устните му трепна лека усмивка.
— Добре. Там има достатъчно народ, с който да се смесим.
11
Народен празник у славянските народи, запазен още от езически времена, приет по-късно и от православната църква; в България е известен с името Сирни заговезни. Свързан е с изпращането на зимата и посрещането на пролетта. Това е неделята преди началото на Великите пости, когато за последно е разрешено да се яде сирене и млечни продукти. — Б.пр.
13
Руска народна женска носия; трапецовиден сукман или рокля без ръкави с богат набор и украса. — Б.пр.