Включихме се в процесията, която шестваше надолу по пътя, провирайки се между цигулари, барабанчици и малки момичета, понесли овързани с ярки панделки клонки. Докато вървяхме по главната улица, търговците излизаха пред дюкянчетата, звъняха със звънчета и пляскаха ръце в такт с музиката.
Мал се отби да купи кожи и да попълни хранителните ни запаси, но когато видях да пуска в торбата парче твърдо сирене, му се изплезих. Вече не можех дори да погледна сирене.
Преди Мал да ме спре, аз се шмугнах в тълпата и се присъединих към множеството, което следваше каруцата дом. В нея седеше разположен мъж с червени бузи и бутилка квас в пухкавата си ръка, полюшваше се ту на една, ту на друга страна, пееше и хвърляше хлябове на струпалите се около каручката селяни. Протегнах ръка и сграбчих едно още топло златисто колаче.
— За тебе е, хубавице — провикна се мъжът и за малко да се прекатури от каручката.
Сладкото колаче ухаеше божествено. Поблагодарих, а после — страшно горда от себе си — тръгнах с подскоци обратно към Мал.
Той ме сграбчи за ръката и ме завлече в калната тясна пролука между две къщи.
— Какви ги вършиш?!
— Никой не ме видя. Той ме помисли за едно от селските девойчета.
— Не можем да поемаме такъв риск.
— Е, не искаш ли да си отхапеш?
Той се поколеба.
— Не съм казал такова нещо.
— Аз пък мислех да ти дам един залък, но след като не щеш, ще трябва да си го изям сама.
Мал посегна към колачето, но аз му се изплъзнах с танцуваща походка и заподскачах ту наляво, ту надясно, далече от протегнатите му ръце.
Забелязах изненадата му и това ми се понрави. Вече не бях онова непохватно момиченце, което той помнеше.
— Пикла — изръмжа той и отново пропусна да докопа колачето.
— Може и да съм пикла, ама си имам сладко колаче.
Не знам кой от двама ни пръв го чу, но едновременно замръзнахме на място. Не бяхме сами. В пустата уличка след нас се бяха промъкнали двама мъже. Още преди Мал да се опомни, единият вече опираше мръсния си нож в гърлото му, а другият притискаше устата ми със смрадливата си ръка.
— Кротко — изскрибуца гласът на онзи с ножа. — Иначе ще порна гърлата и на двамата. — Имаше мазна коса и комично длъгнесто лице.
Погледнах острието, опряно в гърлото на Мал, и кимнах. Ръката на другия освободи устата ми, но продължи здраво да ме стиска за китката.
— Париците — нареди Длъгнестия.
— Това обир ли е?! — избухнах.
— Точно така — изсъска оня, който ме държеше, и силно ме раздруса.
Не се сдържах. Толкова бях изненадана, почувствах такова облекчение, че от гърлото ми се надигна кикот.
Двамата крадци и Мал ме изгледаха така, сякаш съм се смахнала.
— Май нещо й хлопа дъската, а? — рече оня, който ме държеше.
— Аха — отвърна Мал и ме прикова с поглед, който казваше: „Млък“. — Малко.
— Парите — повтори Длъгнестия. — Веднага!
Мал предпазливо бръкна в пояса си и извади кесията с парите, после я подаде на мъжа, който изръмжа недоволно, като усети колко е лека.
— Само толкова ли? Какво има в торбата?
— Не е много, само няколко кожи и храна — отговори Мал.
— Покажи.
Той бавно развърза торбата, после я разтвори широко, за да могат крадците да погледнат какво има вътре. Най-отгоре ясно се виждаше пушката, увита в парцали.
— Я, хубава пушка — обади се Длъгнестия. — Нали, Лев?
Онзи, който ме държеше, усука дебелата си ръка около кръста ми, а с другата посегна към пушката.
— Вярно е хубава — изръмжа. — А торбата прилича на войнишка.
Сърцето ми слезе в петите.
— Е, и? — попита Длъгнестия.
— Риков разправяше, че някакъв войник изчезнал от гарнизона в Чернаст. Уж тръгнал на юг и повече никакъв не се видял. Дали пък не сме пипнали дезертьор?
Длъгнестия огледа изпитателно Мал. Знаех, че вече си представя наградата, която ще получи за залавянето му. Дори през ум не му минаваше на какво е попаднал.
— Ами ти какво ще кажеш, момче? Нали не си някой беглец, а?
— Торбата е на брат ми — небрежно отвърна Мал.
— Може и така да е. Ама най-добре капитанът в Чернаст да ви огледа хубавичко и теб, и торбата.
Мал вдигна рамене.
— Хубаво. С радост ще му кажа, че сте се опитали да ни оберете.
На Лев това явно не му хареса.
— Дай да им приберем парите и да се махаме.