— Да.
— Не мога, Алина. Не мога.
— Мал, нали помниш как в Малкия дворец каза, че Тъмнейший ме притежава.
Той леко се намръщи.
— Тогава бях ядосан. Не това исках да кажа…
— Ако ми сложи нашийника, той наистина ще ме притежава. Изцяло. И ще ме превърне в чудовище. Умолявам те, Мал. Искам да съм сигурна, че няма да позволиш да стане така.
— Как е възможно да ме молиш за такова нещо?!
— А кой друг да помоля?
Той ме погледна със смесица от отчаяние, гняв и още нещо, което не успях да разгадая. Най-накрая кимна отсечено.
— Обещай ми, Мал. — Той стисна устни в горчива черта и по челюстта му заигра мускулче. Не исках да му го причинявам, но трябваше да съм сигурна.
— Обещай ми.
— Обещавам — дрезгаво произнесе той.
Въздъхнах дълбоко, усещайки как по цялото ми тяло се разлива облекчение. Наклоних се към него, опрях чело в неговото и затворих очи.
— Благодаря ти.
Дълго останахме така, после той се дръпна. Когато отворих очи, той ме гледаше. Лицето му беше на сантиметри от моето — толкова близо, че усещах топлия му дъх. Свалих ръце от брадясалите му бузи, осъзнавайки колко близки сме двамата всъщност. Той ме гледа втренчено известно време, после рязко се изправи и потъна в мрака.
Дълго останах будна, премръзнала и окаяна, вперила широко отворени очи в нощта. Знаех, че е някъде наблизо и пристъпва безшумно сред покълналата трева, понесъл бремето, с което го натоварих. Съжалявах за това, което му причинявам, но се радвах, че най-после е сторено. Чаках го да се върне, но най-накрая заспах съвсем сама под звездите.
Следващите няколко дни обикаляхме околностите на Чернаст, докъдето ни стигаше смелост да приближим гарнизона. Претърсвахме навсякъде за следи от стадото на Морозов. С всеки изминал ден Мал ставаше все по-мрачен. Нощем се мяташе в съня си и почти престана да се храни.
Понякога се събуждах от въртенето му под дебелите кожи и го чувах да си мърмори: „Къде си? Къде си?“.
Той забелязваше следи и от присъствието на други хора — скършени клонки, търкулнати камъни, — останали невидими за мен, докато не ми ги посочеше. Но от стадото нямаше и следа.
После една сутрин ме раздруса и ме събуди още преди зазоряване.
— Ставай — каза. — Наблизо са, усещам ги. — После отметна кожите от мен и взе да ги пъха в торбата.
— Ей! — провикнах се недоволно едва събудена и се опитах да дръпна обратно завивката, но напразно. — Ами закуска?
Той ми хвърли парче сухар.
— Ще ядеш, докато вървим. Днес искам да обиколим пътеките на запад.
Имам предчувствие.
— Нали едва вчера настояваше да тръгнем на изток?
— Това си беше за вчера — отвърна той, нарами торбата и закрачи през високата трева. — Тръгвай. Трябва да открием елена, за да не се налага да ти отсека главата.
— Никога не съм казвала, че трябва да ми отсечеш главата — изръмжах, търкайки сънено очи, после поех тромаво след него.
— А какво ще кажеш да те пронижа с меч? Или да те изправя за разстрел пред наказателния взвод?
— Мислех си за нещо по-безшумно като една бързодействаща отрова, например.
— Ти само каза, че трябва да те убия. Не си наредила как точно.
Оплезих се на гърба му, но се радвах да го видя преливащ от сила и енергия. Приех за добър знак, че може да се шегува с това. Поне се надявах, че се шегува.
Западните пътеки ни водеха през горички с ниски и разкривени лиственици, покрай ливади, обрасли с огнена билка, наричана още върбовка, или покрити с червен лишей. Мал крачеше целенасочено с обичайната си лека стъпка.
Въздухът беше влажен и прохладен. На няколко пъти видях Мал да поглежда нервно към заоблаченото небе, но въпреки това продължаваше напред. Късно следобед стигнахме нисък хълм, който плавно се спускаше към широко плато, покрито с жълтеникава трева. Мал се изкачи до върха на склона, който лъкатушеше първо на запад, а после на изток. После се спусна долу, изкатери се пак на върха и отново се спусна — и така, докато накрая ми идваше да закрещя. Най-накрая ме поведе към подветрената страна на масивна група скални късове, смъкна торбата от гърба си и каза: „Тук ще е“.
Проснах една кожа на студената земя и седнах да чакам, наблюдавайки как Мал неспокойно крачи напред-назад. Най-накрая седна до мен, вперил очи към платото и отпуснал ръка върху лъка. Знаех, че си представя стадото на това място, вижда го как се задава откъм хоризонта: белите тела в сгъстяващия се мрак, кълбетата пара от дъха им в студа. Може би се готвеше за тяхната поява. Мястото изглеждаше съвсем подходящо за стадо кошути — позеленяло от младата трева и изпъстрено с малки сини езерца, които лъскаха като монети под лъчите на залязващото слънце.